В другата стая танцуваха. Песента се наричаше „Всичко, което знаем“ и ми напомни за едно момиче от Тенеси преди много години. Когато младата жена излезе от сенките и се настани до мен, не я познах. Беше заменила тениската „Толкова много мъже…“ с нещо тъмно и блещукащо.
— Аз съм Анет — каза тя.
— Да.
Все още витаех в спомените за момичето и за „Всичко, което знаем“ в онази призрачна и полутъмна викторианска къща, преди тя да замине за Париж, за да се самоубие. Изгубен между миналото и настоящето, аз погледнах към жената до мен и попитах:
— Да потанцуваме ли?
Тя ме отведе в другата стая. Анет беше висока и силна, с широки, изящни рамене, сякаш създадени за прегръдка. Аз я прегръщах и си мислех за стотиците неща, които бих могъл да правя с нея, но все пак задаването на въпроси не беше сред тях.
— Къде съм те виждала?
— При Моника. Аз съм приятелят на Бони… на Блеър.
Усетих как тялото й потръпна, но трябваше да продължа.
— Опитвам се да я открия. Можеш ли да ми помогнеш?
— Не.
Песента свърши. Стояхме един срещу друг.
— Къде би могла да се скрие?
— Не знам. Не искам да знам.
— Тя ти е приятелка. Не те ли интересува какво би могло да й се случи?
— Донеси ми нещо за пиене. Бърбън.
После седнахме до масичката и тя проговори:
— Мразя я тази история, защото аз я вкарах в нея. В началото парите изглеждат върха. Не знаеш и не можеш да си представиш гадостите, които ти предстоят. Дори Моника не знаеше. Ямата е бездънна. Надолу, надолу, надолу.
Тя сведе глава. Поех ръката й, не исках да се разплаква.
— Откъде си, Анет?
Тя горчиво се засмя.
— Аз ли? О, аз съм класическият американски пример. Дъщеря на свещеник от Небраска, която искаше да бъде самостоятелна. Дойдох тук, за да стана актриса. Повечето от момичетата са такива. Прослушвания, уроци, работиш като сервитьорка, чакаш, надяваш се, мечтаеш, гладуваш. После някой ти предлага лесни пари. Знаеш ли защо съм курва? Защото съм дяволски честна. Дължах пари на много хора и единственият начин да ги върна, бе да работя за Моника. Така започнах със срещите и изплатих дълговете си, с тази разлика, че скоро затънах още повече, защото се забърках с кокаина. Не ме бива за охолен живот.
— Анет, кой уби Моника?
Надявах се да измъкна истината от нея, но тя ме разби.
— Не знам. Аз просто искам да оцелея. Твърде много хора задават въпроси. Напускам града. Има един адвокат, току-що е спечелил голямо дело, и ще ми даде пари. Аз ще отида някъде и ще го чакам.
— Онази вечер, при Моника, когато арабите бяха там, споменаха ли нещо за… израелското разузнаване или Халид Ясин, защо е тук, каква е тази касета?
— Никога не ги слушам. Досадно е — само петрол и политика.
Тя нервно потръпна.
— Анет, към кого би се обърнала тя? Къде би могла да се скрие?
— Нейният приятел? Може би…
Внезапно млъкна и очите й се разшириха. Проследих погледа й и съзрях горилата, която бях срещнал и при Моника. Ники Алегро, според думите на Бони. Беше на барчето, с гръб към мен, не можех да сбъркам тези рамене. Той излъчваше сила и агресивност. Видях как го обслужи барманът и как останалите го поздравиха и после отклониха погледи. Анет се притисна до мен.
— Кой е той?
— Не питай.
— Бони го познаваше. Може би той знае къде е тя.
— Моли се на Бога да не знае.
Тя отиде до адвоката в другата стая, прошепна му нещо, той заряза евроазиатката и последва Анет към външната врата.
Всяка моя клетка ме предизвикваше да се изправя срещу Ники Алегро (това ли беше истинското му име?) и да го попитам къде е Бони, но не го направих. Щяха ли да го впечатлят вашингтонските ми връзки? Щеше ли въобще нещо да го впечатли, освен може би пистолетът, опрян в гърлото му? Нямаше ли страхът да завърже езика ми? Седях сред сенките и го наблюдавах, без самият аз да бъда видян. Чух го как си бъбри с бармана за следващия мач на „Джайънтс“ и как барманът се лигави: „Да, абсолютно сте прав, мистър Алегро“.
Пласьорът на наркотици кимаше разсеяно, после протегна чукоподобната си ръка към една купа с лешници. Беше облечен в палто от камилска вълна, което му пасваше като ръкавица. Контрастът между елегантното му облекло и животинското му излъчване беше зашеметяващ. Черната му брада беше перфектно подравнена а ла Мефистофел.