Отново ми се прииска да се изправя срещу него, и отново се поколебах. Единственото ми предимство бе, че не ме познаваше.
Алегро прекоси стаята и отиде при евроазиатката. Мъжът до нея се изпари. Тя запази усмивката си.
Видях, че Анет и червенокосото джудже адвокат се изнасят през външната врата. След миг отидох до прозореца — те стояха до едно такси. Тя го целуна и се вмъкна в таксито. Адвокатът остана на тротоара, притиснал опакото на ръката си до устата и загледан в отдалечаващия се автомобил, докато ноемврийският вятър разпиляваше опадалите листа по улицата. Питах се дали искаше да напусне жена си заради нея и какво щеше да се случи с дъщерята на свещеника, превърнала се първо в кандидатка за актриса, а после в наркоманизирана проститутка.
Именно тези мили фрагменти от живота бяха основната ми грижа, те съставяха пълнежа на романите, а не нелепото преследване, в което се бях забъркал. Трябваше да оставя полицията и Хари Прескът да се тревожат за Бони, Моника, арабите и цялата шибана каша. Не беше моя работа. В най-добрия случай просто си губех времето, а в най-лошия — рискувах живота си.
Докато гледах през прозореца, Ники Алегро внезапно изникна на улицата. Адвокатът с дългото сбогуване тъкмо се канеше да се пъхне на свой ред в таксито пред него. Алегро го хвана за яката, повдигна го и като парцалена кукла го хвърли настрана. Адвокатът падна хъркащ, а пласьорът се метна в колата.
Понечих да изляза и да помогна на дребния човечец, но нечия нежна ръка ме спря.
— Остави го — каза Рут Орландо.
Адвокатът се изправи и се затътри надолу по улицата, вятърът пилееше листата покрай краката му.
— Ще се оправи. Денят беше дълъг и труден. Все пак, добре че Ники се разяри там навън, вместо да го направи тук. Той е като ходеща бомба.
— Защо тогава го пускаш?
Устата й се разтегна в горчива усмивка.
— Защото не мога да не го пусна. Боже мой, имам нужда от нещо за пиене. Или каквото и да е. Ще дойдеш ли с мен горе? Светът там е далеч по-приятен.
Не се и съмнявах, че горе се таяха редки удоволствия. Бях очарован от красотата, цинизма и загадъчността на Рут, но просто не можех да изкача тези стълби. Когато бях по-млад, вярвах, че всичко ми е позволено, но оттогава видях твърде много. Две трети от мъжете, с които израснах, вече бяха женени за трети или четвърти път и имаха деца, които не искаха да говорят с тях, а мнозина дори бяха мъртви или в затвора, или в лудница, или пък борещи се с различните си пристрастявания. Сигурен съм, че в света съществуват определени правила, и ако твърде дълго се бориш с тях, те в крайна сметка те побеждават. Именно затова си тръгнах — не защото се отличавам с мъдрост, а просто от страх, от желание да запазя поне това, което притежавах в момента.
Хванах такси до „Уолдорф“. Поне няколко часа сън, преди да се кача на самолета за вкъщи.
Отворих вратата и когато посегнах към ключа за осветлението, от тъмнината долетя глас:
— Добър вечер, мистър Малой.
12.
На дивана седеше мъж с посребрена коса, а зад него — малък гардероб. Носеха смокинги — по-младият беше свалил сакото си и за момент си помислих, че са приятели на Орт, минаващи оттук за по чашка. Но приятелите едва ли биха чакали на тъмно.
Обърнах се и съзрях още един — висок, здрав, с каменна физиономия. Беше точно зад мен и разруши плана ми за бягство, затова се обърнах към онзи с посребрената коса.
— Кои сте вие?
Той стана. Беше едър и стегнат и си помислих, че по-подходящо би изглеждал в униформа или маскировъчни дрехи.
— Смятайте ни за ваши приятели — отвърна той.
Саката на двамата по-млади бяха преметнати върху столовете около масата. Може би смокингите им бяха помогнали да заблудят мнителната охрана на „Уолдорф Тауърс“.
— Какво искате?
— Да поговорим с вас — каза мъжът. — И да обсъдим липсващата касета.
Поне не си губеше времето с глупости.
— Не е в мен — обясних аз.
— Все пак сме длъжни да проверим.
— Чувствайте се като у дома си.
— Благодаря. Може би бихме могли да пийнем нещо, докато си приказваме.
Звучеше цивилизовано. Сипах бренди и за двама ни. Седнахме на двата срещуположни дивана, докато младите мъже претърсваха наоколо, използвайки дълги игли, за да проверяват възглавниците и дюшеците, както и малки метални детектори. Ситуацията ми се струваше комична, защото знаех, че това, което търсят, не е тук.