Вдигнах поглед от вестника. Хари вървеше по пътечката, следван от младеж с миша физиономия — явно беше секретар. Наистина се зарадвах, че го виждам. Навремето двамата бяхме добри приятели, а и сега ми се искаше да науча повече за президентската му кампания.
Ако сте на моята възраст, имате страхотни спомени поне за един невероятен президент и сте израснали с още двама-трима много добри. Тогава, в един гаден ноемврийски ден, в Тексас прозвучават изстрели и сетне ви се струва, че съдбата ви е оставила в ръцете на тъпаци и некадърници. Все пак продължавате да мечтаете, че един ден ще изберете президент, с когото да се гордеете. Хари Прескът май беше единственият подобен кандидат на хоризонта.
Разбира се, той си имаше и кусурите — ще стигнем и до тях — но Хари беше комбинация от невероятен мозък, твърдост и честност, а за двайсетте си години във Вашингтон не бях срещал дори десетина, които можеха да се похвалят с подобно нещо.
Той докосна рамото ми, докато минаваше.
— Ще поговорим след миг.
После отмина и шумно поздрави Сам Доналдсън.
Хари е бащата на Бони, момичето, чиито предполагаеми проблеми бяха накарали дъщеря ми да се обади предишната вечер. Това, че го видях сега, беше съвпадение, но не чак толкова неочаквано. За две десетилетия научаваш колко малък град всъщност е Вашингтон.
Със семейство Прескът станахме съседи в „Кливлънд парк“ в началото на 70-те. Децата ни едва прохождаха. По това време Хари беше герой от Виетнам, сенатски съветник, а малко по-късно се премести на северозапад, опитвайки се да проникне във властта. Тридесет и шест годишен, той вече бе сенатор. Златно момче, пред което пътят беше начертан.
Пътят, разбира се, не беше начертан. За да се издигнеш толкова бързо, неизбежно правиш компромиси и те обикновено започват у дома. В случая с Хари това беше жена му Аманда — богата и страхотна петзвездна кучка. Аманда — единствената му грешка. Той не се нуждаеше от нейните милиони, но на двайсет и три годишна възраст парите изглеждат примамливи. Подобна грешка правят повечето от умните мъже, след което дълго си я плащат.
Малко по-късно се появи Бони. Бог знае, че Хари я обичаше — може би и заради абсолютното безразличие на Аманда — но постоянният стремеж към Сената, Конгреса и президентството не ти оставя време за бащински ласки. Познатата стара история. И така, докато живеехме в „Кливлънд парк“, Бони почти израсна у нас, Хари се занимаваше със спасяването на човечеството, а Аманда завладяваше „вашингтонското общество“. (Вашингтонското общество, подобно на обществото, което се образува на всяка автобусна спирка, е, разбира се, временно.)
Даже когато се преместихме в провинцията, а Аманда осигури на Бони възможно най-доброто училище, тя продължи да идва у нас през ваканциите — беше срамежливо и привлекателно момиче и все се чувстваше някак неловко. Моята Пени е самоуверена, винаги е била такава, но с Бони нещата стояха другояче. Тя беше отгледана от две силни личности и свитостта бе нормална черта на характера й. Кой можеше да я обвини? Спомням си я на около шест годинки, полузаспала в прегръдките ми, тя прошепна: „Обичам ви, мистър Малой“. Аз й отвърнах: „И аз те обичам, Бони“, като се чудех дали някога е чувала подобни думи в собствения си дом.
И какво се получи от това заспиващо в прегръдките ми момиченце? Не я бях виждал през последните години, но си спомням, че Пени я описа като „наистина пропаднала“. Нима беше намек за наркотици? Пени и аз винаги говорехме откровено за наркотиците. В ранните си тийнейджърски години тя бе опитала повечето от тях — както и самият аз навремето — но сега, на осемнадесет, й бяха писнали и ги заряза завинаги.
Възгледите ми за родителството са донякъде фаталистични. Мисля, че половината от битката е в гените — играеш ръката, която сам си раздал. Не виждам причина дъщеря ми да действа по-рационално от мен на същата възраст — тоест секс, наркотици и рокендрол в по-голяма или по-малка степен.
Веднъж попаднал под влиянието на този бащински минимализъм, аз се опитах да фокусирам вниманието си върху основните неща — да науча Пени да бъде честна, да се вълнува от залезите, тениса и доброто чили, да си пада по Били Холидей, Ханк Уилямс, Луис Армстронг, Скот Фицджералд, Шекспир и Чаплин. Мисля, че поне в тази област не се представих зле.