— Наистина ли си мислите, че бихте могли да откриете касета в този огромен апартамент?
Мъжът цъкна с език.
— Мистър Малой, ако скриете монета от десет цента в супермаркет, тези мъже ще я открият за не повече от десет минути.
— Вие от Палмак ли сте?
Той сви рамене.
— Имената се менят. Ние сме отдадени на каузата на Израел.
— А каква е тя?
— Да оцелеем.
Само преди час Анет ми каза, че единственото, което желае, е да оцелее. Очевидно идеята беше всемирна.
— От това, което чувам, съм останал с впечатлението, че Израел напоследък е доста добре.
Лицето на мъжа излъчваше едновременно живост и умора.
— Мистър Малой, какво всъщност знаете за обстановката в Близкия изток?
— Не много.
— Безразлично ли ви е?
Беше сериозен човек и инстинктът ми подсказа да отговарям сериозно.
— Не, не съм безразличен. Но избягвам коментарите. Изглежда толкова безнадеждно. Като че хората са направили някаква грешка преди петдесет или сто години и сега няма отговор или начин да се спре кървавата баня.
Той отпи от брендито си.
— Нямах предвид нещо конкретно — допълних аз.
— И аз нямам. Но в думите ви има доста истина. Запознат ли сте с Теодор Херцл?
— Не.
— Той е журналист от Виена, бащата на ционизма. Отразявал е аферата „Драйфус“ и е стигнал до извода, че евреите никога няма да живеят необезпокоявани в Европа и следователно са длъжни да създадат своя собствена държава. Идеите на Херцл са националистически и революционни. Ционистите били принуждавани да напускат домовете си и да започват нов живот в далечни и враждебни земи. Бихте могли да ги сравните с кръстоносците или с пилигримите.
Той за втори път близна брендито. Чух, че двамата младоци нещо разговаряха в едната спалня.
— Малката книга на Херцл, „Der Judenstaat“ — „Държавата на евреите“, е публикувана през 1896. На този етап той нямал предвид конкретно място. Новата държава трябвало да бъде в Канада, Аржентина или дори в Африка. Идеята за Палестина се появила случайно, но предизвикала силен отзвук. Да се върнат към библейската си родина, за евреите било повече от мечта, тъй че едва ли някой се е сетил, че там вече живеят хора.
— Да не искате да кажете, че Канада щеше да е по-добър избор?
— Несъмнено. Но въпросът все пак е спорен. Избрали са Палестина и днес ние трябва да приемем съществуващата реалност, че три милиона израелци живеят, обградени от сто и петдесет милиона араби, чиято основна задача е разрушаването на държавата.
— В казаното от вас съзирам известна доза пристрастие.
— Нима? Простете забележката ми, мистър Малой. Аз съм роден в Германия. Баща ми беше банкер. Когато на власт дойде Хитлер, баща ми разбра какво ни очаква. Приятелите му му се присмиваха. Те твърдяха, че Хитлер е просто поредният въодушевен политик. Но моят баща продаде всичко и заминахме за Палестина. Животът там не беше лек. Но след пет години бяхме живи, а приятелите ни в Германия — не. Не съм оптимистично настроен към човешката природа, мистър Малой. Отнасям се към арабите според делата им.
— Как се казвате?
— Можете да ме наричате Ури.
— Защо ми разказвате всичко това?
— По две причини. Първо, вие пишете речи за сенатора Прескът, който би могъл да стане президент. Бихме били благодарни, ако насочвате по-често темата към тази ситуация.
— Както вероятно знаете, сенаторът има неколцина съветници, които се занимават най-вече със споменатата ситуация. А втората причина?
— Въвлечен сте, очевидно случайно, в случая с касетата.
— Съвсем случайно. Ще ми се никога да не бях чувал за нея. Но след като така и така я споменахте, какво можете да ми кажете по този въпрос?
Той отпи за трети път. Моята чаша беше празна.
— Още?
— Не, благодаря.
Напълних чашата си и отново седнах.
— Касетата… Какво съдържа тя?
Ури леко повдигна глава.
— Нямам представа. Имам само страхове и подозрения.
— Които са?
— Мистър Малой…
— Грейди, ако обичате.
— Грейди, ние не сме обкръжени от монолитен „арабски свят“, а от дузина държави и фракции. Някои от тях са нормални, но съществуват и крайно нерационални — хора, които биха искали да видят нашата гибел и биха заложили дори и собствения си живот. Ние сме добре въоръжени и сме по-добри войници от враговете си, но в тази ядрена епоха не можем да бъдем сигурни в нищо.