Пъшках и ръмжах. Докато се опитвах да се изправя на крака, повърнах стодоларовата си закуска. Няколко деца се вторачиха в мен от другата страна на улицата. Викнах им за помощ, но майка им ги прибра. Изправих се бавно, със страхотни болки навсякъде, и събрах дрехите си от улицата. Дъждът само увеличи нещастието ми. Намерих и пистолета си. Не бях имал кой знае какъв късмет с него, но във въображението си се виждах как пръсвам мозъците на онези двама бандити.
Изплюх кръв и осъзнах, че бях разкъсал устната си при падането. Те не ме бяха удряли по лицето, а само по тялото.
Доближих се до един стълб и се огледах за помощ. Не знаех дори къде се намирам. Наближи едно такси, но шофьорът му само ме погледна и отмина с безразличие. Не бях добра гледка, а ръцете и краката ми въобще не ме слушаха. Друго такси се появи и аз застанах пред него. Шофьорът колебливо предпочете да спре, вместо да ме сгази. Трудно отворих вратата и изфъфлих:
— Закарай ме до „Уолдорф“! Бях пребит!
Да, дори в състояние на афект успявах да подредя изящна фраза.
Предизвиках фурор, когато се появих кървящ и мокър до кости на входа на „Уолдорф“, но успях да убедя един от рецепцията да повика доктор и да ме заведе до апартамента на Орт. Докторът, млад човек с невчесана брада, ме огледа и обяви:
— Това не е бил обикновен бой.
Беше прав, разбира се. Някой беше казал на тези главорези „Дайте му пети номер“, което по тяхната десетобална система означаваше сериозен побой без лицето, непредизвикващ сериозни последици, но причиняващ болка, която недвусмислено напомня за отправеното предупреждение.
В този случай то беше: „Отивай си у дома, задник!“.
Тъпи копелета, нали точно това се опитвах да направя!
Докторът ми даде перкодан, убеди ме да остана в леглото два-три дни и каза да му се обадя, ако пикая кръв повече от двайсет и четири часа. Когато си тръгна, глътнах две хапчета, отпих сериозно количество бира и започнах да обмислям случилото се през деня. Повече от всичко исках да се прибера вкъщи, но не бях сигурен дали ще издържа полета. Самолетът не беше място за човек в моето състояние. Мислех да помоля Линда да дойде тук, когато телефонът иззвъня. Звукът ми причини болка, както и самото вдигане на слушалката и изричането на дежурното „ало“. Момчето от рецепцията прошепна, че мистър Сидни Бенкс иска да ме види.
Казах, че не съм и чувал за Сидни Бенкс.
— Твърди, че е репортер — добави момчето.
Едва тогава си спомних. Сид Бенкс, „детективът“, когото Джилс Кеслър великодушно ми предостави.
Изпъшках. Не вярвах на Джилс, нито на Сид Бенкс. Пък и не исках никой да ме вижда в подобно състояние.
Но имаше и нещо друго. Бях изпитал физическа и вътрешна болка, каквато до този момент не познавах. Бях сам и изплашен, а нещастието обича компанията. Съдбата ми предлагаше един ненормален репортер.
— Пратете джентълмена при мен — казах аз.
14.
В политическите среди съществува изразът „Типичен Кливлънд“, който се отнася до определена комбинация в облеклото — бял костюм, бял колан, бели чорапи и обувки, бяла вратовръзка и електриковосиня или яркорозова риза. Сид Бенкс пристигна облечен с нещо, което можех да определя единствено като „Типична редакция“ — безформен тъмен костюм, светлосиня разкопчана блуза, антична вратовръзка, захабени бели чорапи и боти, които вероятно му бяха останали от армията. Напоследък се забелязва нова вълна репортери, които си докарват имиджа на брокери, но Сид очевидно беше привърженик на старата школа.
Той ме поздрави хладно, но лицето му светна, щом забеляза бара. Когато вече държеше пълна чаша в едната си ръка, издърпа един стол и седна срещу мен. И изръмжа:
— Какво ти се е случило?
— Двама главорези ме пребиха.
— Познавам някои главорези. Опиши ми ги.
Информацията ми бе оскъдна и Сид поклати глава.
— Трябва ми повече, за да мога да направя нещо.
Болките ми бяха твърде силни, за да си позволя повече любезност.
— Не съм сигурен дали искам да ти кажа повече. Не вярвам на Джилс и не виждам защо трябва да вярвам на теб.
— Успокой се — отвърна той, след като изгълта наведнъж половин чаша. — Джилс каза да ти помогна, ако имаш нужда от нещо.
— Какво още ти каза?
— Че търсиш някаква курва. Че сте стари приятели и че иска да ти направи услуга.
— И ти му повярва?
Сид довърши съдържанието на чашата си с грациозно движение. Познавах още само един човек, който се справяше с питиетата така уверено — Стивън Спендър, с когото Сид обаче имаше много малко общи черти.