Докато тя бе заета със споменаването на майка ми, мъжествеността и умствения ми багаж, си спомних една вечер преди години. Някой от многобройните ни познати даваше купон — голямо и шумно мероприятие, на което всички пиеха твърде много вино и флиртуваха безразборно. Беше лятото на Уотъргейт4 и всички във Вашингтон леко бяха мръднали.
Намираше ми се малко трева, подарък от едни приятелчета, които бях срещнал на антивоенна демонстрация. Хари и Линда не останаха въодушевени от предложението ми да я изпушим, но около полунощ Аманда прошепна „Хайде да опитаме“ и двамата се озовахме в паркираната й отвън кола. Изпушихме цигарите, а после дълго седяхме безмълвни, заслушани в долитащата откъм къщата „Аби Роуд“5, сякаш се бяхме слели с цялата вселена. Аманда промълви „Целуни ме“. Звучеше доста невинно, така както тя рядко говореше, и желанието й не ми се стори необикновено — стремеж към малко човешка топлота в огромната и пуста слънчева система. Затова я целунах и бях удивен колко меки и топли са устните й. После изведнъж по някакъв мистериозен начин вселената и тези устни за мен се превърнаха в едно цяло. Сами разбирате, помислите ми бяха изцяло космически, но се оказа, че тези на Аманда са по-прецизно фокусирани. Тя ме изненада, посягайки към слабините ми и продължи с подобни сюрпризи, докато в един момент забелязах идващия към нас Хари.
„О, по дяволите“, изпъшках аз, но Аманда бе далеч по-хладнокръвна. С грациозно и бързо движение успя да приведе в ред дрехите си, след което сладко информира приближилия се Хари, че водим сериозен разговор за проблемите ми с Линда. Той се извини за вмешателството и се изпари.
Аманда сякаш отдавна бе забравила краткия ни момент на близост, но аз бях изкушен да й го припомня именно сега, докато продължаваше да ме информира, че съм по-нищожен и от лайно на змия. Ако го бях сторил, без съмнение тя щеше да убеди другите, че съм я дрогирал, опитвайки се да я изнасиля.
Вече привършила с преамбюла, тя се насочи към изложението:
— Срещнал си се тайно с дъщеря ми в Ню Йорк, разбрал си, че е забъркана с лоша компания, но не си ми казал нищо. Не, шибан инсект, ти предпочиташ да оставиш бедното дете само и безпомощно, за да се стигне до онова убийство — убийство, за бога! — а после…
Когато спря, за да си поеме дъх, аз бързо попитах:
— Къде е Хари?
— Не се прави на умник, Грейди Малой! Много добре те познавам. Никога не си имал и капчица морал!
Започнах да се изнервям. Като изключим различните субстанции, които бях погълнал, болката в гръдния ми кош се усилваше.
— По дяволите, Аманда, Хари ме покани на вечеря. Къде е той?
— Не ме ругай!
— Виж, току-що идвам от Ню Йорк. Търсих Бони. Двама типове ме пребиха.
— По-добре да те бяха убили!
Вратата се отвори и в стаята се втурнаха Хари и Линда.
— Изненада! — извика той.
Линда ме прегърна. Именно от това лекарство имах нужда. После и Аманда обви ръце около Линда.
— Скъпа моя, откога не съм те виждала!
Хари целият цъфтеше. Същият следобед се бе появил в телевизионните новини с някакво изказване за ЦРУ и за пореден път бе привлякъл общественото внимание.
— Ще празнуваме! — обяви той. — Среща след дълга раздяла.
Измъкна отнякъде бутилка шампанско и скоро въздухът се изпълни с наздравици за доброто старо време.
С пристигането на другите Аманда се преобрази в символ на нежност и веселие. Лошата вещица отново бе Снежанка. Бедният Хари не забеляза нищо. Когато привършихме шампанското, той предложи да поръча вечеря в офиса, но аз настоях да отидем навън. Предпочитах около нас да е пълно с хора, в случай че Аманда пак се разяреше. Тъй че отидохме в „Монокъл“.
Ресторантът бе пълен с конгресмени, политици и други долни типове, но съвсем скоро намериха маса и за нас. Единственият проблем беше Бони. Не бях открил нищо в Ню Йорк и ако се стигнеше до тази тема, срещата след дълга раздяла вещаеше неприятен развой.
Но Аманда пак бе с едни гърди напред. Тъкмо се настанихме и тя обяви:
— О, между другото, скъпи, имам добри новини. Бони се обади. Хванала се е на работа в една рекламна агенция и ще си бъде вкъщи за Деня на благодарността. Връща се в колежа през януари.
Хари беше зашеметен.
— Не си ми казала, че…
— Скъпи, толкова рядко се виждаме напоследък.