И така, ако Бони имаше проблем с наркотиците и очакваше добронамерен слушател, можех да помогна. Разтворих броя на „Таймс“ и тъкмо се гневях на рубриката на Бил Сефър, когато до мен изникна адютантът на Хари.
— Сенаторът иска да ви види — обяви той с нещастен вид. Тези напористи млади хора с мъка отстъпват така трудно извоюваното място от дясната страна на шефовете си.
Младежът седна на моето място, аз придружих Хари в салона за пушачи. Той изглеждаше добре — не много висок, с добра структура, гарвановочерна коса и красива уста. Носът му бе чупен навремето в една от епичните футболни битки в Харвард.
Раздруса ръката ми сърдечно.
— Доста време мина, Грейди — каза той с типичната си усмивка, странно нежна за такъв здрав и борбен мъж.
Можех да му отвърна, че освен коледните картички, двамата с Аманда не се бяха обаждали от години, но щеше да прозвучи тъпо. Ако си сенатор, устремен към президентското място, съсредоточаваш вниманието си върху хората, които са ти от пряка полза. Старите приятели са лукс.
— Държиш цял Вашингтон на тръни, Хари — казах аз. Опитвах се да намеква за президентските му амбиции, макар още да не бе анонсирал кандидатурата си официално. Половин дузина от подчинените му кръжаха из цялата страна, раздрусваха ръце и сваляха звезди от небето. (Един-двама бяха обвинени, че сваляли и други неща, та се наложи да напуснат надпреварата. Това обаче е друга опера.) Хари задържаше официалната си кандидатура, надявайки се останалите да се изядат един друг. После можеше да се включи с лека стъпка и да обере номинациите. Рискована стратегия, която изискваше впечатляващо здрави нерви.
Сега той подмина политическата ми забележка и попита за семейството — подобно на всеки държавен мъж, безспорно заслужил заплатата си. Разказах му за провинциалните успехи на Линда, за колежанските истории на Пени. Той отправи комплимент към последната ми книга и цитира нещо от нея, за да докаже, че наистина я е чел. Аз пък му разказах за филмовия договор.
Беше объркващо да говориш с него. Никога не се бях поддавал кой знае колко на авторитетите, но не можех да пренебрегна силата, която Хари представляваше. Властта е като огън в студена и тъмна стая. Привлича те инстинктивно. Топли те, отпуска те, прелъстява те. От една страна, Хари беше симпатяга. Бяхме се напивали заедно, бяхме спорили яростно, бяхме прекарвали чудесно. Сега обаче той беше не просто симпатяга, а потенциален президент. Съществена разлика.
Докато си бъбрехме, можех да кажа: „Хари, днес ще се видя с Бони, тя може би има проблем и по-добре е да знаеш…“. Но, разбира се, не го казах. Първо трябваше да видя момичето и да разбера за какво става дума. В живота има неписани правила. Хари и аз бяхме приятели, защото, независимо от всичките ни различия, имахме сходни инстинкти.
Кръжахме над „Ла Гуардия“ и той най-сетне си дойде на думата.
— Ще анонсирам кандидатурата си в самото начало на годината, Грейди. Имам добри шансове. В началото ще поработя върху популярността си и страхотно ми се иска да напишеш няколко речи за мен.
Бинго! Ето я причината за целия този полубезсмислен разговор. Дори не успях да се подготвя за удара. Хвана ме яд — не на Хари, а на мен самия.
— Не виждам как ще успея — отвърнах. — Започнал съм нова книга. Освен това всеки знае, че имаш най-добрия екип на Хълма.
Хари ведро се усмихна. Той разбра, както и аз самият, че не бях казал окончателното си, твърдо и неподлежащо на съмнение „не“.
— Екипът ми наистина е страхотен — продължаваше да се усмихва той. — Те са млади момчета. Стават за кампания на сенатор, но човек има нужда от по-умела ръка, когато се кандидатира за президент. По дяволите, сам знаеш, Грейди. Необходими са сериозни теми, реторика, образност. Боже мой, още си спомням онези речи, които пишеше.
Продължи да ме ласкае, припомняйки ми времето на знаменитата реч „Бъдещето на Америка“, тя наистина успя да издигне един президент. Разбира се, никой не знаеше, че я написах леко пиян. („Виждам Америка със свободна любов и бира от пет цента!“)
В интерес на истината, тогавашният кандидат имаше една-единствена представа за бъдещето на Америка — той самият седи на трона в Белия дом, а останалите политици в страната се редят на опашка по „Пенсилвания авеню“ и чакат възможността да се доберат до Овалния кабинет, за да го целунат по задника.
— Не би ли искал да напишеш нещо за мен както тогава? — попита Хари. — Дяволите да го вземат, не би ли искал да избереш още един президент?!