Изтичах към банята. Празна. Викнах надолу по стълбите. Върнах се обратно в стаята й, светнах лампата и видях бележката на възглавницата.
„Скъпи мамо и татко, трябва да помогна на Бони. Мисля, че мога да я открия. Не се тревожете за мен. Аз съм просто хлапе, никой няма да ми обръща внимание. Вие отидете във Флорида, ще ви се обадя другата седмица, като се върнете. Обичам ви много. Пени.“
Погледнах през прозореца, колата също я нямаше. Изревах така, че къщата се разтърси. Линда изтича по стълбите и ме видя да удрям по стената и да крещя:
— По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Тя взе бележката и я прочете.
След малко въздъхна и ме хвана за ръката.
— Трябва да я намериш.
Болките пропълзяха по цялото ми тяло. Болеше ме и отвътре, и отвън. Чувствах се остарял с хиляда години.
— Знам — казах аз. — Знам.
18.
Мотаех се и се опитвах да подреждам багажа, когато звънна Елтън Капс, за да съобщи, че е готов да ни откара до летището. Обясних му какво се бе случило.
Той мрачно изруга и попита кога е тръгнала Пени.
— Не знам — признах аз. — Вероятно преди разсъмване. В момента може би вече е в Ню Йорк.
— Защо? Какво е решила, за бога?
— Не ти казах всичко. Пени не само познава изчезналото момиче, приятелки са. И сега иска да я потърси.
Той попита за номера и марката на колата й.
— Искам и нейна снимка.
— Ела и вземи. Цялата къща е облепена с нейни снимки. Но да знаеш, че аз може да съм тръгнал…
— Къде, по дяволите, отиваш и ти?
— Къде, по дяволите, смяташ, че отивам? В Ню Йорк.
— Тръгвам с теб.
Предложението му ме трогна. Той бе готов да се впусне заедно с мен в една рискована операция. Защо? Едва ли беше заради книгата и спечелените пари. Причината сигурно бе в отношението му към семейството ми и в онзи негов личен кодекс. Не познавам много такива хора. И въпреки това му отговорих:
— Не, трябва да свърша това сам.
— Проклет глупак.
— Ще ти се обадя.
— Къде ще отседнеш?
— Не знам.
— Освен на мен не казвай на никого къде си. По дяволите, Грейди, не вярвай на никого!
— Няма — обещах аз.
— Телефонното обаждане — каза той. — Дали Пени е звъняла на онова момиче?
— Нямам представа.
През нощта ми се стори, че я дочух да говори по телефона.
— Ще го проверя. Обади ми се — от уличен телефон и за моя сметка — и ще ти кажа какво съм разбрал.
Не попитах как щеше да провери. Вълкът нрава си не мени, отбелязах наум. Промърморих някаква благодарност и затворих.
Събрах нещата си в една чанта и я хвърлих на задната седалка на колата. Оставих пистолета на предната, под шлифера. Гърдите все още ме боляха от побоя, но не смятах това да се повтаря. Поне нямаше да се дам толкова лесно. Бях готов да тръгна, но трябваше да се обадя по телефона за последно.
Имах тайния домашен номер на Хари. Самият той вдигна.
— Пени говори с Бони снощи — казах му. — Сега я няма. Оставила е бележка, че отива да помогне на Бони.
— Исусе! — прошепна Хари. Предположих, че е разбрал за лъжата на Аманда.
— Това е всичко, което знам. Отивам да ги търся.
— Чакай, Грейди. Не тръгвай просто така. Трябва да поговорим.
— Няма за какво.
— Можем да ти помогнем. Искаш ли да отседнеш в апартамента на Орт? Какво може да направи за теб Лий Драпър? Имаш ли някакви следи?
— Не, ще отседна другаде — отвърнах аз. — И нямам никаква нова информация. Само че сега е замесена собствената ми дъщеря и ситуацията е по-различна.
— Може би са при някоя своя съученичка? — разсъждаваше той. — Бони познаваше доста момичета от Ню Йорк и често им ходеше на гости.
— Да, Пени също — признах аз. — Ще се опитам да открия някои имена.
— Можем да проверим и кредитните им карти. Лий Драпър знае как става това. Той може да провери и снощното телефонното обаждане.
Не ми харесваше накъде клонеше Хари.
— Грейди, наистина съм ти задължен за това, което правиш — каза той.
Пак красиви думи. Стигаше ми толкова.
— Добре, трябва да тръгвам.
— Къде ще бъдеш?
— Не знам. Ще ти се обадя.
Прегърнах Линда и подкарах по шосе 15 през Мериленд и Пенсилвания. За четири часа можех да съм в Манхатън и да не се оставям на милостта на идиотите, отговорни за аеролиниите.