19.
Утрото бе студено. Промъкнах се в шумна бродуейска закусвалня, погълнах малко кафе и натурален сок и навъртях телефона на Ури. Може би разчитах той да се превърне в моя deus ех machina6, в героя, който вместо мен щеше да се оправи в тази каша.
След първото иззвъняване се обади мек глас:
— Да?
— Името ми е Малой. Искам да оставя съобщение за Ури.
— Какъв е телефонният ви номер?
Поколебах се. Не исках да се разкривам, дори и пред Ури.
— Аз… Не мога да бъда хванат по телефона. Непрекъснато съм в движение. Вижте, от дванайсет до един ще обядвам в „Орсо“, на „Западна четиридесет и четвърта“.
Това беше първото, което ми дойде наум. И може би имаше защо — бях там с Бони при първия ни разговор и сега ме завладя влудяващото чувство, че е казала нещо, което съм забравил и трябва спешно да си го припомня.
След неколкосекундно мълчание човекът от другата страна затвори.
Обадих се и на Сид Бенкс и го попитах какво е научил.
— Май подразбрах нещичко за твоя приятел Ники — каза той. — Снабдявал е Моника с кокаин. Доста е висял при нея. Обичал е да опитва стоката — и своята, и нейната.
— А Блеър, момичето, за което ти говорих?
— Нищо.
— Има един адвокат, с когото искам да поговоря, но не знам името му. Около четиридесетгодишен. Дребен, приблизително метър и петдесет, с червеникава коса и бакенбарди. Отвратително изглеждащ дребосък. Неотдавна е спечелил голямо дело за клевета.
— Казва се Кемпер. Бо Кемпер. Той пък какво общо има?
— Все още не съм сигурен. А полицията? Има ли прогрес в разследването на убийствата?
— Мотаят се наоколо и повтарят, че е свързано с наркотиците. Чувам обаче, че и от Вашингтон се интересували от случая.
— Кой по-точно?
— Още не съм разбрал.
— Окей. Ще ти звънна пак.
Десет минути по-късно бях в офиса на Бо Кемпер и обяснявах на скептично настроената секретарка, че трябва да говоря с него „за Анет“.
Докато чаках, прегледах последния брой на „Пийпъл“. Бях втрещен. Господи, кои са всички тези хора? Кой го интересува с какво се занимават? А навремето и аз бях в същия бранш!
Кемпер може би беше ядосан, но го криеше успешно. Здрависа се с мен, покани ме в удобно кресло и с шептящ глас попита какво би могъл да направи за мен.
— Онази вечер бях в апартамента на Рут Орландо. Видях как Алегро ви събори на земята. Ако имате намерение да предприемете нещо, мога да ви помогна като свидетел.
Той сплете ръце и ме огледа с любопитство. Сините му умни очи злобно блестяха.
— Това е личен проблем, мистър Малой — тихо каза той. — Ще се справя сам. И така, това ли бе причината за посещението ви?
Беше в елегантен, скъп, шоколаденокафяв костюм. Очевидно конте. Бях срещал подобни адвокати и преди. Те бяха убийци, наемни оръжия. Обичаха парите, кръвта, лимузините и младите момичета. Явно Анет, дъщерята на свещеника, беше потърсила грешен път за спасението си.
— Не — признах аз. — Същата вечер говорих с Анет за едно момиче, което търся. Бих искал отново да поговоря с нея и мисля, че можете да ми помогнете.
Кемпер си взе пура и бавно я запали. Най-сетне каза:
— Веднъж четох една ваша книга, мистър Малой. Онази за Тексас. Доста добра, наистина. Чете се на един дъх.
— Радвам се, че ви е харесала — промърморих. Уважаващият себе си писател не отказва комплимент, откъдето и да се появи.
— И все пак, позволете ми да кажа, не бих искал да прозвучи грубо, но дори и да знаех къде се намира Анет — което не съм потвърждавал — не е възможно да ви свържа с нея. И ако това е всичко…
Той се надигна от креслото. Аз също.
— Става дума за сериозен личен проблем, в който е намесено младо момиче — казах аз. — Не искам да ви притеснявам по какъвто и да е начин.
Той оголи зъби.
— Няма начин да ме притесните — меко подчерта той. — Освен, разбира се, ако не ме опишете в някоя от книгите си. В такъв случай обаче ще бъда принуден да ви съдя за всичко, което притежавате, плюс нещо отгоре. Приятен ден, мистър Малой.
Не беше от ситуациите, завършващи със сълзливото: „Много разчитам на вас“. Казваш си своето, както е между джентълмени, и ако отсрещният джентълмен те отреже, просто си спомняш прочутата максима на Кенеди: „Никога не се ядосвай, а запазвай самообладание“.
Излязох на улицата и звъннах на Сид Бенкс.
6
Латински идиом, чиято употреба идва още от древногръцките трагедии и е със смисъл „спасител в решаващия момент“. — Бел.прев.