— Този Кемпер приятел ли ти е?
— Ако го видя, че гори, дори не бих се изпикал отгоре му.
— Той крие едно момиче на име Анет, което може би знае къде е Блеър. Помолих го просто да я видя, а той ми каза да си го начукам. Защо не опиташ и ти?
— Можеш да се обзаложиш.
— Да ти звънна ли пак?
— Просто изчакай на телефона. — Гласът му бе изпълнен с трепет. Сид очевидно надушваше леш.
Една разгневена матрона почука по стъклото, но удържах атаката. Най-сетне Сид се обади.
— Ще се срещнете пред офиса му в седем. Ще те отведе при нея.
— За бога, какво му направи?
— Казах, че пиша материал за проститутките и че смятам да използвам неговия случай за опорна точка.
Сид беше ответник по дело за клевета, а Бо Кемпер наскоро бе защитавал интересите на ищеца в подобно дело и го бе спечелил с успех. Сид мразеше адвокатите по принцип, а към тези, които защитаваха интересите на ищците, питаеше особена ненавист. Не препоръчвам никому да застава на пътя на репортер, който има проблеми с правосъдието.
Оставаше ми малко време до обяд, затова звъннах на още няколко приятелки на Пени. Всички отправиха горещи поздрави към нея, споменаха, че се надяват да я видят на коледните партита във Вашингтон, и проявиха пълно невежество по въпроса за вероятното й местонахождение в момента. Най-сетне се отказах и се насочих към „Орсо“.
С изключение на пицата, следващият един час не ми донесе нищо. Надявах се, че ако Ури не може да дойде, поне щеше да прати някой. Никой обаче не се появи. Огледах хората в ресторанта и неколцина също ме погледнаха, но в очите им определено не прочетох загриженост за съдбата на Израел.
Идеите ми се изчерпваха. Извадих тефтерчето на Бони и съставих списък на клиентите, които можах да идентифицирам — следобеда го прекарах в обиколка на офисите им. Оказа се, че един сенатор е извън града. Един адвокат не пожела дори да се срещнем. А някакъв фотограф избухна в плач, когато разбра, че нямам намерение да го изнудвам.
Единствената изненада дойде към края на деня, когато си пробивах път към офиса на рекламен агент, чието име бях разшифровал като Джо Дръмънд. Девойката на рецепцията доста ме озадачи. Причината за нейния кикот ми стана ясна, едва след като ме представи на елегантна и рядко привлекателна жена на около четиридесет.
— Бих искал да видя Джо Дръмънд — обявих аз.
— Аз съм Жо Дръмънд — отвърна тя с усмивка като от картина на Модилиани. — Какво бих могла да направя за вас?
Втрещих се. Но името и адресът й бяха в тефтерчето.
Намирах се в светъл, доста ефектен и стилен офис, високо над „Мадисън авеню“. Стените бяха покрити с рекламни плакати на козметични продукти, диетични напитки и италианска мода.
— Ами… Търся една млада дама. Нарича се Блеър. Тя спомена вашето име. Надявам се, че можете да ми помогнете.
— За бога, детектив ли сте, мистър Малой?
— Не.
— Страхувам се, че не съм говорила с нея, да кажем от месец, и нямам ни най-малка представа къде е сега.
— Но може би тя е споменала пред вас някой свой приятел, някакво място или каквато и да е информация, за която бих могъл да се закача.
Изящното лице на Жо излъчваше колебание и предпазливост. Тя прехапа долната си устна.
— В опасност ли е?
— И то голяма.
Тя въздъхна и се изправи.
— Минава пет, мистър Малой, а денят ми беше ужасен. Ако някога сте правили бизнес с италианци, сигурно ме разбирате какво имам предвид. Може би е по-добре да отидем да пийнем нещо.
Заведе ме в малък и тих бар на следващата пресечка, изпълнен с покрити настолни лампи, ловни трофеи, полирани дървени маси и библиотечки с истински книги. Повечето от клиентите бяха жени. Седнахме, тя си поръча джин, а аз — скоч. Тя пожела и чаша вода, в която разтвори два аспирина.
— Тези проклети италианци…
Все още не разбирах как беше попаднала в тефтерчето на Бони.
— Доколко добре познавахте Блеър — запитах с присъщия си такт.
Тя погълна половината от питието си с грациозно движение.
— Наистина съм изморена за игрички — отвърна след малко. — Запознат ли сте с… дейностите на Блеър?
— Да.
— Не сте баща й, нали?
— Не, просто приятел.
За момент тя остана безмълвна. Махнах към келнера за още един тур. Моят ден също не беше от леките.
— Блеър е сладко дете — каза най-сетне тя. — Дете, което временно се е загубило, както често става с хората в нашето общество — а понякога и не само временно. Тя преминава през периода на бунтарството. Бог ми е свидетел, опитах се да я вразумя, но тя е дълбоко потопена в жалките си фантазии и не иска да слуша. Мисли си, че открива „реалността“, и приключението й се струва доста вълнуващо. Някога не сте ли изпитвали и вие нещо подобно?