— Разбира се. На нейната възраст. И когато открих какво представлява реалността, разбрах, че най-добре е да стоиш колкото се може по-далеч от нея.
— Точно така. — Тя се бе отпуснала и се усмихваше иронично. — Блеър, както вероятно знаете, има талант за рисуване. Казах й, че ако се върне в колежа, ще й осигуря почасова работа в нашата агенция.
— Парите едва ли щяха да са достатъчни — горчиво отбелязах аз.
— Предложих й да живее при мен.
Свих рамене. Нямах намерение да я предизвиквам, но вече бе късно. Тя довърши първия си джин, започна втория и ме погледна.
— Женен ли сте, мистър Малой?
— Разбира се. — Лесно можеше да забележи венчалния ми пръстен.
— И аз бях омъжена. Всъщност два пъти. Опитах, наистина опитах. И предполагам, че винаги ще обичам мъжете по някакъв начин. Предполагам — за да бъда справедлива — че вие просто сте принудени от нашата цивилизация да насочвате желанията си към повече насилие, непочтеност и егоистично съществуване, в което така и не разбирате от какво всъщност жените наистина имат нужда. Предполагам, че не сте виновни за умствените и моралните си несъвършенства. Дори съм склонна да призная — вие също имате силни моменти. Но все пак сигурно разбирате, че една интелигентна жена много лесно би могла да изживее живота си и без вас.
Тя знаеше, че съм писател. Навярно основната причина, за да ме запознае с този впечатляващ манифест. Търсех подходящ отговор, но от друга страна, наистина бях впечатлен. Бях се сблъсквал с подобна неприкрита, чиста женска враждебност само веднъж, докато четях една книга, прилежно събрала деликатна колекция от надписи в дамските тоалетни. Посланието на книгата бе очевидно — всички мъже трябва да бъдат кастрирани с ръждиви тъпи ножове.
— Наистина ли сме толкова лоши? — попитах.
— О, в собствените си очи вие сте принцове. Божият дар за по-слабия пол. Но истината е, че ни мразите.
Споменах, че някои от най-добрите ми приятели са жени, но тя продължаваше атаката си.
— Знаете ли какво ми каза вторият ми съпруг в миг на откровение? Че когато четял някъде за изнасилване, част от него разбирала, че това е престъпление, но друга част приветствала изнасилвача. „Дай й заслуженото, братко!“, бяха точните му думи.
— Била сте омъжена за него — удивих се аз. — Не всички сме такива.
— Не сте ли? Това е въпросът.
— Както и да е, трябва да продължаваме вида.
— О, да, аз родих две деца и изпълних дълга си. А сега смятам да прекарам остатъка от живота си с някой, който ми доставя удоволствие, или поне ще живея сама.
Очите й блеснаха самодоволно. Беше вдъхновена от себе си. За жалост, подобно на приветстващия изнасилването неин бивш съпруг, аз се раздвоявах. Част от мен желаеше да набие някои полезни мисли в многознайната й глава, но другата се съгласяваше, че ние, мъжете, наистина трябва да отговаряме за доста неща. Ако Бог е жена, мъжете са затънали до гуша.
— Познавах една много либерална жена, която си падаше по секса — казах аз. — Тя ми каза, че сексът с други жени е наистина чудесен, но винаги идвал моментът, когато й се искало да има подръка нещо кораво и силно.
Тъмните очи на Жо се свиха.
— Когато ми трябва нещо кораво и силно, аз си го набавям. Вибраторът върши по-добра работа, уверявам ви. А идеалният вариант е някоя млада и нежна жена като Блеър.
Тя видя, че трепнах.
— Нима това наранява крехката ви чувствителност?
— Може би тя е в голяма опасност — казах аз. — Имате ли представа къде може да е?
Чертите на Жо омекнаха. Сякаш забелязах проблясък на майчинска загриженост.
— Тя винаги пазеше в тайна похожденията си. Непрекъснато сменяше апартаментите си. Беше почти невъзможно да я откриеш. Единствената възможност…
— Да?
— Толкова е странно. Една вечер тя дойде при мен, беше разстроена. Повече от разстроена, физически наранена. Нещо ужасно! Сложих я да си легне. Тя каза, че някакъв мъж, някакъв търговец на наркотици, я малтретирал, но ми спести подробностите и не ми позволи да се обадя в полицията.
— Ники Алегро — неволно се надигнах аз.