Тя кимна.
— Да, Ники Алегро.
От устата й звучеше като чудовище.
— И аз чух нещо подобно. Ще се наложи да поговоря с него.
Лицето й, зачервено от джина, доби злобно изражение.
— Да поговорите? — попита тя. — Или да го поздравите? „Дай й заслуженото, братко!“
Достатъчното си е достатъчно.
Изправих се. Част от мен искаше да я зашлеви или да лисне остатъка от питието в лицето й, но това сигурно щеше да й хареса. Затова промърморих „Да ти го начукам, сестро“ и се измъкнах от чистичкия малък бар, оставяйки тази привлекателна четиридесетгодишна жена сама, полупияна и, доколкото ми бе известно, не по-щастлива от мида на дъното на океана.
20.
Офисът на Бо Кемпер се намираше на няколко преки от Гранд Сентръл, в един от гигантските небостъргачи. Фоайето имаше изходи и към „Парк“, и към „Лексингтън“, а когато пристигнах към седем, наоколо почти нямаше хора. Поразтъпках се между двете врати, докато най-сетне един едър тип с черен шлифер изникна зад гърба ми и каза:
— Ела с мен.
Последвах го към „Лексингтън“. Няколко минути стояхме под студения дъжд, после се появи черен мерцедес и типът нареди:
— Качвай се.
После се намърда до мен на задната седалка, Кемпер беше зад волана.
— Къде е момичето? — попитах аз.
— Още една дума и слизаш — отряза ме той.
Преглътнах отговора. Адвокатът потегли нагоре по улицата и зави в пет или шест преки, преди да излезе на „Фидиър Драйв“. Продължи да се взира в огледалцето за обратно виждане, докато спътникът му се въртеше и изучаваше колите зад и около нас.
— Какво ще кажеш за линкълна, Лео? — отрони Кемпер.
— Да — отвърна другият.
Кемпер рязко изви в локалното платно.
— Още е зад нас — обяви Лео.
Тези хора бяха параноици. Кемпер зави в първата пряка и наби спирачки. Лео свали прозореца и извади пистолет. Застинах, докато и тримата наблюдавахме как линкълнът завива към нас. Зад волана седеше възрастна жена. Средностатистическа американска баба. Кемпер изруга и потегли. Лео продължи да се озърта.
— Наел ли си някой да ни следи, Малой? — попита мрачно Кемпер.
— Ти си се побъркал — отвърнах.
— Май всичко е наред, мистър Кемпер — намеси се Лео, който все още държеше патлака си.
Моят беше под дюшека в хотелската стая. По принцип имах намерение да ходя въоръжен из този лунатичен град, но когато дойдеше моментът, се отказвах.
Намирахме се в източната част на града.
— Наведи се — излая Кемпер.
— Защо, по дяволите?! — запротестирах аз.
— Долу, глупако, казах ти да се наведеш!
Лео ми помогна с рамото си и след секунди бях сгънат на задната седалка с главата надолу. Усетих, че завихме няколко пъти, и накрая се озовахме в подземен гараж. Използвахме асансьора, за да се озовем в голям, модерен апартамент, украсен в синьо. Завесите бяха спуснати — вероятно за да не видя къде се намираме. Не разбирах защо бе цялата тази криеница. Просто исках да поприказвам с Анет. Кемпер или не ми вярваше, или пък бе изплашен до смърт. Най-вероятното предположение бе Ники Алегро.
Адвокатът си сипа питие.
— Искаш ли? — попита ме той.
„Пази се от адвокатите, които предлагат питиета“7, прецених наум, но все пак кимнах в съгласие.
Докато ми подаваше чашата, Кемпер попита:
— Да не си окичен с микрофончета?
— Не съм.
Лео ме препипа. После адвокатът кимна към една затворена врата.
— Тя е там. Имаш един час.
Анет седеше на малък син диван. Зад нея се виждаше библиотечка. Момичето се бе разделило с тениската „Толкова много мъже…“. Сега носеше бели панталони и розова блузка, а на бузата й имаше грозен белег.
— Добре ли си? — попитах я аз, след като затворих вратата.
Тя сви рамене и протегна ръка. Трябваше ми секунда, за да разбера, че искаше да й подам чашата си.
— Седни — каза тя. — Не хапя.
Изкикоти се и се зачудих с какво ли беше натъпкана.
Седнах на диванчето.
— Стаята подслушва ли се?
— Попитай него — отвърна тя. — Вероятно не. Теб те е грижа единствено за Блеър, а него тя хич не го интересува.
— От какво се страхува той?
— Каза да не говорим за него. Само за нея. Господи, какво си му направил, че те пусна тук?
— Нищо особено. Проговори сладкият глас на разума.
— Не си играй с него — каза тя.
7
Перифраза на прочутата гръцка поговорка „Пази се от данайците, дори когато носят дарове“. — Бел.прев.