Тук ме улучи. Хари знаеше как се отнасях към първата си кампания. Беше най-невероятното приключение в живота ми, удивителен стимулатор за самочувствие — нещо като комбинация от една нощ с Мис Америка, гол на световните финали и победа в Третата световна само с една ръка.
— Какъв е консултантският ти хонорар? — Той вече мислеше, че ме е вкарал в капана.
Засмях се.
— За теб, стари приятелю, само петстотин долара на ден плюс място на паркинга пред Белия дом.
Хари помръкна. Отношенията му с долара бяха официални.
— Сенатът не може да плаща толкова на консултант. — Той въздъхна. — Но предполагам, че КПА може.
КПА беше Комитетът за по-добра Америка, той движеше фантомната му кампания.
— Да считам ли, че сме се уговорили? — настоя Хари.
Бях изкушен. Романът можеше да почака. Преди петнайсет години, когато бяхме съседи, тенис партньори и другари по халба, щях да кажа „да“ без замисляне. Сега ме притесняваше този изблик на приятелство след толкова години мълчание. А и имах достатъчно пари в банковата си сметка, за да бъда купен лесно. По дяволите парите, се казва в такива случаи. Стар приятел или не, Хари беше политик, а аз не съм срещал политик, който да те приема на сериозно, ако си прекалено евтин.
— Ще си помисля — отвърнах аз.
На летището чакаше лимузина, Хари настоя да ме откара до хотела. По пътя не говорихме. Адютантът — казваше се Сид Кати — набързо му изброи задачите за деня, включително и обяда с някакви големци от „Уолстрийт“. Аз наблюдавах странния пейзаж на „Куинс“ и за пореден път се питах каква ли форма на живот може да оцелее в този квартал.
Докато си пробивахме път в претрупания трафик на града, Хари се обърна към мен.
— Знаеш ли кое е най-лошото в президентската кампания?
— Сам да си пишеш речите? — предположих.
— Да търсиш пари — нетърпеливо отсече той. — Не можеш просто да си ги поискаш. Тлъстите котараци са разглезени. Очакват да се появиш пред тях с шапка в ръка. И ти го правиш. Всички го правят. Неприятно е, но няма друга възможност.
Той гневно се вторачи през стъклото към хаоса на „Шесто авеню“. В този миг го харесах заради честността и гнева му. Секунди по-късно спряхме пред „Алгонкин“. Слязох, за да дам възможност на Хари да излезе след мен. Очевидно имаше да ми каже нещо, без Сид да го чуе. Адски много ми се искаше да бях хванал друг самолет.
— Трябва да ти обясня — започна той. — Двамата с Линда отдавна не сте чували нищо за нас и е редно да знаеш защо.
Наистина се чудех как така поканите бяха престанали. Имах навика да пия доста на коледните партита и бях убеден, че може би съм казал нещо, което е ядосало Хари.
— Знаеш каква е Аманда…
Знаех, затова и не му отговорих.
На привлекателното лице на Хари бе изписана болка.
— Ами, тя си въобрази, че има нещо между мен и Линда…
Не успях да се въздържа и се изхилих шумно.
— Де да имаше този късмет — казах.
— Мерси — отвърна горчиво той. — Е, беше си пуснала тази муха в главата и не искаше да ви вижда повече. Трябваше да ти го кажа още преди време…
Бях удивен от празноглавието на Аманда и от това колко малко разбираше съпруга си. Хари беше последният, когото бих заподозрял, че се опитва да прелъсти жена ми. Да, сенатор женкар е типично американско клише, при това не без основание, но има и друг, по-различен тип политици и те са толкова завладени от идеята за власт, че поставят секса на последно място. Тези мъже сигурно са наясно с политиката, но са невероятно наивни по отношение на жените. Хари беше класическият пример. Можеше и да стане президент, можеше дори и да използва триковете на феминистките движения, но познанията му за истинските жени едва ли надхвърляха тези на първокласник.
— По дяволите, Грейди, какво още да кажа? Имам нужда от теб. Просто ела и напиши една реч. Виж как е. След това ти, аз и Линда ще хапнем и ще се видим като хората.
Съжалих го. Може би именно това целеше.
— Окей, Хари — казах. — Нека поговорим другата седмица.
Моят приятел кандидат се усмихна триумфиращо, както винаги той бе получил това, което искаше, и замина да завладява Уолстрийт.
3.
В „Алгонкин“ служителят на рецепцията и пиколото ме посрещнаха със сърдечното „Добре дошли отново, мистър Малой“. Преди двайсет години, по време на първите си пътувания в Ню Йорк, можех да си позволя приятна стаичка на втория етаж, точно над главния вход, за 16 долара на нощ. Сега ме очакваше апартамент за 330 долара, със свежи цветя и бутилка вино от управата. Асансьорите бяха удивително бавни, дните на Кръглата маса — отдавна отминали, но „Алгонкин“ носеше мили спомени. Именно затова винаги идвах тук.