Намерих уличен телефон на „Таймс скуеър“ и звъннах на Елтън за негова сметка. Този път той вдигна.
— Телефонът ти чист ли е? — попитах аз.
— Да — отсечено отвърна той. — Какво става?
Казах му основното — за обаждането на Пени, за момчетата, които ме спасиха от пребиване, за разговора ми с Драпър и за неясните предупреждения на Аманда. Елтън на няколко пъти изръмжа, но не каза нищо. Накрая му дадох името и телефона на хотела си.
— Предай го на Линда. Тя или Пени могат да ми се обадят. Но ако Пени се обади и аз не съм там, трябва веднага да й звъннеш и да й кажеш къде да отиде, докато не я потърся. Разбра ли?
— Да — мрачно потвърди Елтън. — Грейди, смятам да отида до вас, за да не оставям Линда сама. Тъкмо ще бъда там, ако Пени се обади. Какво мислиш?
— Разбира се.
— Още нещо. Онова обаждане вечерта, когато Пени замина. Направено е от външен телефон в „Гринуич вилидж“.
— От „Вилидж“? Сигурен ли си?
— Абсолютно. Защо?
— Лий Драпър, човекът на Хари, ми каза, че е от „Таймс скуеър“.
— Лъже — отвърна Елтън. — Внимавай с него.
22.
Прекарах следобеда в хотелската си стая, надявайки се Пени да се обади. Но тя не го направи и вечерта излязох. Обаждах се на централата в хотела през около половин час, за да разбера търсил ли ме е някой. Отбих се в някои от баровете, които приятелките на Пени бяха споменали, но барманите се заливаха от смях на въпросите ми — те виждаха хиляди сладки млади жени всяка седмица.
Бони и Пени бяха някъде в Ню Йорк, но нямах представа къде. Помислих си, че мога да полудея, ако просто седя и чакам Пени да се обади. Чувствах се по-добре, докато обикалях наоколо и все пак правех нещо. И изведнъж непредсказуемите мозъчни клетки ми помогнаха да направя връзка. Анет беше казала, че понякога Бони излизала с някакъв рокаджия, някой, който бил от „Залата на славата“. Това ме подсети поне за дузина, един от които бе и моят стар приятел Ройс Найт. Така че се отправих към „Лоун Стар Кафе“, за да направя едно пътуване в миналото.
Пристигнах тъкмо за второто шоу и си намерих маса на горната тераса, откъдето виждах добре. Поръчах си сандвич и бира, сетне на сцената се появи Ройс и аз щастливо се засмях, връщайки се двайсетина години назад в Нешвил. Една вечер пиех бира в „Туутсис Оркид Грил“ в компанията на продуцент на име Бъди Килън. Бъди ми посочи един младеж, който играеше на флипера.
— Виждаш ли това момче? Може би е следващият Елвис.
Видях хлапе с голям перчем, обуто в тесни джинси и ботуши. Можеше да е просто един от тези хиляди млади китарни инквизитори, всеки от които мечтаеше да стане следващият Елвис. Но в него имаше нещо по-специално, нещо в профила му, нещо в поведението му, затова накарах Бъди да го покани при нас. Накрая тримата се озовахме в моя апартамент, където Ройс пя до сутринта. Когато започна „Торнадо“, Бъди ми смигна и прошепна: „Номер едно!“.
Седмица по-късно те записаха „Торнадо“, а два месеца след това парчето наистина стана номер едно. Междувременно аз написах материал за Ройс и той ми беше благодарен — по онова време повечето репортери все още не приемаха рокендрола на сериозно. Същото лято, след като той вече бе направил втори хит и се появи в шоуто на Ед Съливан, аз тръгнах с него на турне — най-голямата проклетия, която някога бях преживявал, поне до първата ми президентска кампания. Претъпкани зали с тийнейджъри, които разбиваха вратите, катереха се през прозорците, блъскаха се и правеха всичко възможно, за да се доберат до Ройс — или до мен, или до барабаниста, или до шофьора на автобуса му, или до който и да е от тези, които имаха достъп до неговото величие и слава. Ройс наистина не отказваше на момичетата, но музиката беше на първо място. Понякога можеше да се заключи в стаята си, да извади молив и бележник и да пише песни. Веднъж ми каза: „Тези деца, те ме вдъхновяват; не съм за чукането, Грейди, аз просто искам да ги разбирам, защото това е всичко, което имам“.
За около две години Ройс ги разбираше така добре, както всеки друг. Той сякаш беше включен на тяхната честота, идеално пасващ на мечтите и мъките на американските тийнейджъри. Тогава написа две или три песни, които ще останат вечни — „Рок около часовника“, „Сладка малка шестнайсетгодишна“ и „Клоунът на Кати“, песни, които ще бъдат живи, докато хората слушат рокендрол. Но след това плочите му престанаха да се продават, той се забърка с наркотици, скандали със звукозаписната фирма и всичко останало. Един ден през 1970 ми се обади някакъв тип и съобщи, че Ройс бил настанен в частно психиатрично заведение. Третата му жена го бе пъхнала там с обвинението, че се опитва да я убие, и той бе помолил един пазач да ми звънне. Наех адвокат и го измъкнах, но после с Линда заминахме за Франция и загубих връзка с Ройс. Четох в „Ролинг Стоун“, че се е отказал от концертите и се е нанесъл в семейната си ферма в Западен Тексас, а после, може би преди година, разбрах, че се е завърнал на сцената с успешно шоу в Лас Вегас.