Сега, от масата си на терасата, го видях да изскача от сенките, ухилен, самоуверен — един принц на рокендрола в старите си джинси и прашни ботуши — и кръвта ми забушува. Когато прозвучаха първите акорди на „Торнадо“, очите ми се овлажниха. Ройс беше правил много неща, но си оставаше един мечтател от Западен Тексас, който никога не бе искал повече от това да прави музиката си. Беше платил висока цена за мечтата си, но бе оцелял и някои от нас винаги щяха да го обичат.
Когато свърши програмата си, слязох долу да го поздравя.
— Как си, приятел? — ухилих се аз.
Той за момент се втренчи в мен. Лицето му не бе като отпреди двайсет години и в погледа му имаше някаква горчивина и твърдост, но само след миг отвърна на усмивката ми и в изражението му се прокрадна онази момчешка невинност, която бе в основата на гения му.
— Грейди, кучи сине, ти ли си?
Прегърнахме се и отидохме до неговата маса.
— Какво, по дяволите, става с теб? — попита той. — Чел съм всичките ти книги. Наистина ги закопаваш.
— Правя каквото мога — отвърнах аз.
— Ти и аз, Грейди — ние двамата сме артисти, живеем от акъла си.
— Чувам, че връщането ти е голяма бомба. Дори са те напъхали в „Залата на славата“.
Ройс направи гримаса.
— Трябваше да вляза там още първата година. Проклетите музикални компании прецакват всичко.
Келнерът му донесе кафе. Той изсипа две пакетчета захар и го разбърка.
— Приключи ли с другите неща, Рой? — попитах го аз.
Той сви рамене.
— Малко вино, малко трева, но нищо по-сериозно. Щом веднъж усетих скоростта, реших да остана чист.
Той отпи от кафето си.
— Спомняш ли си, Грейди, казвах, че когато стана на четиридесет, ако въобще доживея дотогава, ще спра да пея „Торнадо“ и „Едилу“?
— Разбира се, че си спомням. Дори го написах в една статия.
— Е, сега ги пея. Щото хората ги искат. Пиша нови парчета, които са по-готини, но те искат старото. И ето ме тук. Пея „Торнадо“. Шибана стара песен, ама добра.
— Хората я обичат, Ройс. Прави ни по-млади.
И наистина беше така. Когато чух песните на Ройс, времето се върна, отново бях хлапак, свалях Линда, танцувах в Тенеси на лунна светлина и се чувствах по-млад, отколкото поколението на дъщеря ми някога щеше да бъде.
Ройс тъжно се усмихна. Наоколо се тълпяха хора, които искаха автограф или просто да си побъбрят за доброто старо време. Едра жена на около четиридесет обви ръце около Ройс и се изкикоти за „онази нощ в Бъфало“, след което представи дъщеря си, която също се изкикоти. Ройс кимаше и мънкаше, а най-сетне се обърна към мен и каза:
— Хайде, да изчезваме оттук.
Навлече коженото си яке и ме изведе на Тринайсета улица. Барабанистът и басистът вървяха зад нас.
— Разкажи за „онази нощ в Бъфало“, Ройс — подкачих го аз.
— Човече, понякога те посочват децата си и многозначително се хилят, сякаш… Сещаш се. Или пък някое красиво момиче идва и казва: „Мисля, че ти си баща ми“. — Той въздъхна. — Мога да ти разкажа някои историйки, братле — да ти дам сюжет за истинска книга. Ей, какво ще кажеш за едно питие?
— Разбира се — отвърнах. — Къде? Във „Вилидж“?
— Познавам един тип, който сигурно в момента е вдигнал купон. Хайде да проверим.
— Както кажеш. Кой е той?
Той вдигна ръка за такси.
— О, нещо като бизнесмен. Истинска личност. Понякога се занимава с наркотици.
Ройс можеше да бъде влудяващо небрежен.
— Как се казва? — настоях аз.
Едно такси спря.
— А? Казва се Ник. Ники Алегро.
Имах само миг на разположение. Исках да видя апартамента на Алегро. Почти очаквах да открия там Бони или някой, който може би знаеше къде е тя. Но бях ли в безопасност? Доколкото си спомням, Алегро не ме познаваше. Страхувах се от него, но очевидно именно той бе паякът в центъра на паяжината, в която и аз се бях оплел. Бях отчаян. Продължавах да се питам защо не звънна Пени, и се опасявах, че някъде е затворена.