— Звучи чудесно — казах на Ройс. — Да тръгваме.
Той съобщи на шофьора някакъв адрес в северната част на града. Барабанистът и басистът също се качиха, но двамата си имаха собствен разговор, свързан с религия или нещо подобно. Не обръщаха никакво внимание нито на мен, нито на Ройс. Казах му, че търся момиче на име Блеър, което го познавало. Той се замисли за минута. През живота му бяха минали десетки жени, едва ли можеше да си спомни дори бившите си съпруги.
— Висока блондинка? Много готина, но на настроения? Понякога се отнася нанякъде?
— Това е тя.
— Срещнах я в Ники. Излизахме няколко пъти. Виж, когато ходя по разните партита и барове, трябва да имам готино гадже до себе си. Да поддържам имиджа.
— Знаеш ли къде живее? Имаш ли телефон или нещо подобно?
Той поклати глава.
— Винаги тя идваше у нас. Ей, искаш ли да попитаме Ники? Той може да знае.
Замислих се.
— Да, попитай го. Но не казвай, че аз съм те накарал. И не му казвай името ми. Кажи му… По дяволите, кажи му, че съм твоят адвокат от Нешвил.
Ройс сви рамене. Беше майстор на подобни интриги. По време на турнета обичаше да се забавлява с три-четири жени едновременно, без те да разбират за това. Стаите им бяха на различни етажи в хотела му.
За да сменя темата, попитах:
— Нямаш ли си нещо сериозно?
— Приключих със сериозните връзки — отвърна Ройс. — Човече, те просто изсмукват кръвта ти. Плащам петдесет хиляди годишно на жени, които не мога да си спомня, и на деца, които никога не съм виждал. Когато искам гадже, обаждам се на румсървиса.
— Само не ми казвай, че си ерген!
— Не бе, братле, просто престанах с чукането!
И двамата се засмяхме. Ройс обичаше да се прави на стар циничен рокаджия, но знаех, че всъщност е интелигентен и добре възпитан човек. Винаги се бях възхищавал на смесицата от грубост и уязвимост у него. В Ройс имаше нещо детинско. Жените го разрушаваха, а славата го направи самотен. Беше нещо като динозавър и същевременно като невинно момче, преследващо звездата си и игнориращо останалите по пътя си. Познавах няколко от жените, които той наричаше кръвопийки. Те пазеха и сладки, и горчиви спомени от запознанствата си с Ройс — любовта им, песните, които той бе написал за тях, но и това как ги бе напуснал, когато те забременяваха. Може би това бе проклятието на Ройс, цената, която плащаше за таланта си — да бъде обречен да се влюбва непрекъснато.
— Колко пъти си бил женен, Ройс?
— Пет, струва ми се. Няколко бяха анулирани — не ги броиш, нали? За жените, които наистина обичах, така и не се ожених. Това просто щеше да провали всичко. Момичето, за което написах „Едилу“, сега е омъжено за някакъв шибан зъболекар в Абилин. — Той въздъхна. — Ти още ли си с Линда?
— Вече двайсет и две години — казах аз.
Той поклати учудено глава. Завихме по „Мадисън авеню“.
— Не се ли срещаш с някое гадже?
Ухилих се лукаво.
— Всъщност, Ройс, Линда не знае, че съм тук — доста е сложно за обяснение — затова, за бога, не използвай истинското ми име на този купон. Наричай ме другояче. Например…
Ройс оголи зъби, доволен от моето падение.
— Ей, ще ти викам Мелвин Т. Стъбълфийлд! — Той гръмогласно се изсмя, спомняйки си за бездарния композитор, когото познавахме навремето в Нешвил. — Ей, момчета, запознайте се с Мелвин Т. Стъбълфийлд!
Двамата ни погледнаха така, сякаш бяхме полудели.
Скоро таксито спря пред една сграда на 110-а улица, където живееше Ники Алегро.
23.
Във фоайето млада двойка се препираше с бодигарда — латиноамериканец с отеснял сив костюм. Други двама подобни седяха наблизо.
Момчето от двойката беше символ на преуспяващия колежанин, облечен в син блейзър с униформена вратовръзка. Беше елегантен, антипатичен и пиян.
— Виж, амиго, просто кажи на Ники, че го търси Фрезиър Халоуей, дето се видяхме миналата седмица в „Клуб 97“. Той ми каза, че мога да мина, когато искам.
— Фрезиър, късно е — прошепна момичето, но пазачът вече се обаждаше горе.
Докато чакахме, съзрях телефонен автомат в ъгъла и звъннах в хотела, но все още нямаше вести от Пени.
Момичето с пияния колежанин беше на около осемнайсет, с нежни черти, чаровно бяло личице, порозовели бузи и големи очи. Беше облечена скромно и не пасваше нито на Фрезиър, нито на 110-а улица.