— Някакво хлапе. Твърди, че те познава, води момиче със себе си — измърмори бодигардът по телефона.
— Дай на мен — изломоти момчето и грабна слушалката. — Ники, мама му стара, ще ме пуснеш ли горе или не? — Изчака отговора и погледна пазача триумфиращо. — Качваме се!
Латиноамериканецът каза нещо на испански в слушалката, после кимна към асансьора.
— Последният етаж.
Момчето хвана приятелката си за ръката и я повлече към асансьора. Тя се поколеба, но той вече бе на седмото небе — страхотният мъжага, богоизбраният, който общуваше с пласьори на кокаин и харлемски гангстери. Погледнах към двете горили в креслата. Може би бяха същите, които ме пребиха, но в момента не ми обръщаха никакво внимание. Погледите им поглъщаха момичето, бяха като вълци, открили беззащитно апетитно агънце. Единият измляска, когато тя мина край него.
— Ей, мистър Найт, добре дошли отново — обърна се към Ройс портиерът. — Как беше шоуто?
— Окей — ухили се Ройс.
— Момчетата с вас ли са?
— Да, трима смотаняци от Нешвил.
— Качвайте се. Ники е там, има доста хора.
Нагоре пътувахме с младата двойка. Момчето ни изгледа сърдито, сякаш се опитвахме да му развалим купона, но момичето се изчерви и каза:
— Мистър Найт, много харесвам вашата музика. Майка ми също. Името ми е Диина, Диина Коул.
Ройс й намигна. Стори ми се, че неговото присъствие й помогна да се почувства малко по-добре. Тя знаеше, че трябва да се прибира вкъщи, но не можеше да убеди приятеля си идиот, а и нямаше смелостта да си тръгне сама. Прехапах устни, но не казах нищо. Имах свои собствени проблеми, като например какво щях да правя, ако Алегро или някой от биячите ме разпознае.
Вратите на асансьора се разтвориха и ние излязохме в коридора, където зад неголямо бюро седеше още един латиноамериканец с широки рамене. Той се ухили към момичето и натисна звънеца. Вътрешната врата се отвори и рамката й се изпълни от туловището на Алегро, черните му очи блеснаха. Ако Павароти беше психопат и около два пъти по-голям, щеше да прилича на този пред нас.
Момчето се втурна напред с протегната ръка.
— Ник, аз съм Фрезиър Халоуей, дето се запознахме миналата седмица. Това е Диина.
Ръката на Алегро погълна тази на колежанчето.
— Добре си се сетил — изръмжа той. После се обърна към момичето и леко се поклони. — За мен е удоволствие. Заповядайте, мис. Ако нещо ви хареса, ваше е.
Момичето изписука някакъв поздрав, поразено от гиганта пред себе си, после Алегро се обърна към нас.
— Ройс, шибалнико, къде изчезна? Имам нещо да ти покажа.
— Доведох някои от момчетата — каза Ройс.
Алегро кимна към нас, видимо незаинтересован от присъствието ни.
Той ни въведе в голяма, тъмна стая, която приличаше на нещо средно между склад и нощен бар. Наоколо безразборно бяха пръснати мебели, мръсни чинии, бутилки, саксии. Имаше доста хора, разделени на малки групички. Забелязах слабо осветен бар, носеше се пулсираща дискомузика, а в единия край на стаята се издигаше полукръгла платформа, подобна на подиум, оградена с метален парапет.
Алегро ни поведе към новата си играчка, един класически джубокс „Вурлицър“ от четиридесетте.
— С монети е — обясни той. — Имам всичките ти парчета. Слушай.
И той натисна някакви бутони — прозвуча „Едилу“.
— Ей, супер — извика момчето и сграбчи ръката на спътничката си. Двамата изтанцуваха няколко стъпки, но това явно не я забавляваше.
— Вземете си нещо за пиене, момчета — обърна се към нас Алегро и поведе Ройс и младата двойка към подиума — трона, от който направляваше царството си.
Музикантите и аз — техните имена бяха Мик и Тери — взехме по бира и се настанихме в три кресла в един от тъмните ъгли. Те продължаваха да спорят за религия. Стана ми ясно, че Тери е покръстен християнин, а Мик — непоколебим атеист. В същото време очите ми изучаваха стаята.
На подиума Ник представяше Ройс на половин дузина почетни гости. Разпознах един застаряващ комик, известна манекенка и един от най-популярните защитници в Националната футболна лига. Те заобиколиха Ройс, хилеха се и го потупваха по рамото, а той прие фамилиарностите им с примирение.
Единственият, който не се усмихваше, беше костюмиран латиноамериканец, чиито очи шареха между Диина и Алегро.
От мястото, където седях, това, което се случи впоследствие, приличаше на пантомима, но смисълът му бе ясен. Колежанчето искаше да вземе участие в разговора и да се почувства като важна клечка, но Алегро нямаше нужда от присъствието му. Той постави едната си ръка на раменете на латиноамериканеца, а с другата прегърна момчето и момичето и ги отпрати към центъра на стаята.