Алегро говореше по телефона. Недалеч от него спорът на пънкарите бе ескалирал. Този със синята коса блъсна другия в гърдите и извика:
— Тъпо копеле!
Алегро се приближи учудващо леко за такъв огромен мъж. Плесна онзи с розовата коса с опакото на ръката си и направи нещо ужасно с носа му. Рукна кръв и момчето извика от болка.
— Махай го оттук — нареди Алегро, другият пънкар изведе приятеля си от стаята. Атаката бе напълно ненужна — момчетата не причиняваха никакви неприятности. Явно копелето просто се забавляваше.
— Този не си поплюва — отбеляза Мик.
— Докога смятате да останете тук, братлета? — поинтересувах се аз.
— До последно — отвърна Тери.
Ройс се доближи до джубокса и натисна някакви бутони. Аз застанах до него.
— Попита ли го за Блеър?
— Да, каза ми, че май е напуснала града.
Не изглеждаше особено заинтригуван от нашия разговор. Явно си мислеше за манекенката. Ако си приятел на Ройс, трябва да свикнеш с факта, че вниманието му рядко се задържа върху един и същи обект повече от час. Добри приятели сме, защото се виждаме веднъж на четири или пет години.
Той се върна при красавицата, а аз — към своя тъмен ъгъл. Раул вече бе помогнал на Диина и Фрезиър да „отлетят“. Съмнявах се, че момичето помнеше къде се намира.
Колежанчето отпадна от сметките. Раул постави ръка върху рамото на Диина, смеейки се, задържайки я на крака и сипвайки й още вино. Беше започнал да опипва задника й, но тя очевидно не забелязваше този факт. Очите й бяха полузатворени. Той смигна към приятелите си и я поведе към вратата, която водеше към спалните.
— Видя ли? — попита Тери.
— Откъснаха черешката — измърмори Мик.
Изругах наум. Но какво, по дяволите, можех да направя?
Погледнах към Ройс. Манекенката се бе увила около него. Бедничкият Ройс. След двайсет години разруха той все още вярваше в истинската любов. Диина сигурно също вярваше, но утре доста щеше да размисли по въпроса. Щеше да се събуди, чувствайки се отвратително и гадно, без да си спомня почти нищо, но с неприятното усещане, че се е случило нещо ужасно. Нямаше да знае какво да направи, Фрезиър щеше да й каже да си държи устата затворена, ако не иска да пострада, и тя щеше да го послуша, защото беше от типа момичета, които страдат тихо. И дълго.
За момент изпитах желание да се потопя в сладката забрава на наркотиците, да се развъртя из тази огромна, грозна стая и бликащите в нея алчност, сласт и омраза и да не ми пука от нищо, да не се чувствам отговорен, а да бъда впечатляван само от собствената си незначимост.
Но бях далече от забравата. Бях ядосан, почти луд. От джубокса се носеше „Хотел Калифорния“ на „Ийгълс“. Спомних си как чух това парче през лятото на 1978 в Париж, докато с Пени ядяхме сладолед в едно закътано бистро. Къде беше тя сега, по дяволите? Искаше ми се да взривя тази стая. През главата ми преминаха всички глупави сантименталности. След което станах и се отправих към кухнята.
Нямаше никой. Зад купчината торби за смет мярнах врата. Отворих я — водеше към асансьора за персонала. Оставих я открехната и разпорих една от торбите. Беше пълна с бирени кутии и вестници на испански. Запалих няколко парчета хартия и се махнах.
Говорех си с Мик и Тери, когато някой забеляза дима. Купонът се оживи.
— Донесете пожарогасителите — изрева Алегро.
Той, разбира се, нямаше намерение да докара тук пожарната, ако можеше да се справи сам. Хората викаха и се препъваха наоколо. Някои тичаха към кухнята, други — към асансьора. Аз се спуснах по коридора и открих Диина в една от спалните. Плачеше. Беше само по бикини и сутиен, а Раул я удряше.
Той се обърна, с бързо движение скочи от леглото и извади нож.
— Има пожар! — викнах аз.
Той подуши дима и изчезна. Зашлевих Диина няколко пъти и я напъхах в дрехите й.
По това време вече бяха загасили огъня, но все още имаше доста пушек. Алегро крещеше нещо по телефона. Ройс седеше на подиума и щипеше ухото на манекенката. Малко дим не можеше да развали вечерта му, щом бе изпаднал в романтичното си настроение. Колежанчето лежеше като препарирано на дивана. Оставих го там — нямах нищо против колумбийците да го изчукат, ако имат желание — и измъкнах Диина на улицата.