Пристигнах във „Фор Сийзънс“ точно в един, но Фриц Хопър, агентът ми, както винаги закъсня. Бях на второто си „Блъди Мери“, когато той се появи и прекоси помещението със скоростта на акула, потупвайки по рамото известни агенти, редактори и телевизионни величия. Когато най-сетне доближи масата — неговата маса — ме погледна подозрително, сякаш очакваше да види на мое място Робърт Редфорд или Стивън Спилбърг. След което обвинително произнесе:
— Грейди, наддал си няколко килограма.
— Благодаря — въздъхнах аз, докато внимателният келнер сипваше в чашата му обичайната доза минерална вода. Фриц винаги поддържаше точно 60 килограма.
Известно време си поговорихме за най-различни глупости. Една от ранните ми книги бе станала невероятен бестселър в Япония. Филмовото бъдеще на друга бе под въпрос, тъй като жената на режисьора го съдеше с обвинението, че е луд („Как ли би могла да знае?“, попитах аз). Най-спешният проблем бе дали да се съглася на шестцифрена сума, предлагана от едни издатели за правата върху новия ми роман, или да оставя Фриц да потърси нещо по-добро.
— Тези глупаци не биха могли да продадат дори хладилник в Кувейт — отсякох аз. — Потърси нещо друго.
След това Фриц продължи да ме занимава с най-новите клюки в бизнеса, докато аз поглъщах всичко, което ми попаднеше пред погледа.
Фриц прибира 10 процента от хонорарите ми, но начинът, по който ми ги осигурява, подлежи на съмнение. Обича да казва, че е свършил чудесна работа, измъквайки ме от калта до висините, но понякога си мисля, че всичко, което прави, е просто да получава добрите предложения, да звънва по няколко телефона и да вдига крака на бюрото си в задоволство. Между нас има негласно съглашение веднъж или два пъти в годината да ме води на първокласен обяд. Зависи от гледната точка — дали той щедро ме черпи за 100 долара, или пък аз глупашки му плащам десетки хиляди само заради това стодоларово удоволствие.
Сигурно разбирате, че писателите са бедните роднини във всъщност елегантния свят на книгоиздаването. Ние винаги притесняваме всички, защото настояваме да се появяваме зле облечени и небръснати в най-шикозните ресторанти, често правим сцени, обяснявайки, че имаме да плащаме сметки и да изхранваме деца. Многострадалните ни агенти и редактори знаят, че всичко, което трябва да направят, е да ни напият и да ни изстрелят обратно там, откъдето идваме, надявайки се, че ще залегнем над ръкописите.
Когато келнерът донесе менюто с десертите, едва не се разплаках. Мислех, че съм умрял и съм попаднал в рая на калориите. Фриц не яде десерт, разбира се, затова аз си поръчах два, докато той се усмихваше опрощаващо. Обича да казва, че всички писатели са като децата. Когато приключих с десерта го полях с двойно бренди, Фриц подписа чек и излетя за среща с любовницата си, както впрочем прави всеки следобед, докато отчаяни писатели се опитват да се свържат с него по телефона. Междувременно се върнах в „Алгонкин“, метнах се на леглото и потънах в дълбок сън.
Може би щях да продължа да спя, ако рано привечер телефонът не иззвъня. Протегнах се в мрачината, като все още не бях сигурен къде се намирам. И останах слисан от приятния глас, който каза:
— Мистър Малой? Това съм аз!
— Какво?
— Аз! Бони! Пени не ви ли каза?
Споменът за разговора от предишната вечер се появи бавно, като в сън. Беше Бони Прескът, детето, което не бях виждал толкова години, но което по някакъв начин се нуждаеше от помощта ми.
Разбрахме се да се видим в „Блу бар“ след час.
Един от пороците ми е точността. Взех душ, облякох се — риза от „Гучи“, сив пуловер, най-хубавото ми кафяво палто, вратовръзка. Бях на едно от столчетата пред бара точно след шейсет минути — гроги, но все пак наред. Бони, разбира се, още я нямаше, но това не ме притесняваше. „Блу бар“ е едно от любимите ми местенца в Ню Йорк. Открихме го с Линда по време на първото ни посещение в големия град преди двайсет години, когато бяхме млади, бедни и доста влюбени. Тогава бях репортер с мечти за кариера, ставах по тъмно, за да пиша първия си роман, и си представях, че съм новият Скот Фицджералд. Събитията се развиха малко по-различно, но не се оплаквам.
Барманът се оказа начинаещ актьор и скоро потънахме в разговор за пиесите на Джон Гуеър. После барът се напълни и нямахме възможност да продължим дискусията. Бони вече закъсняваше повече от час, но аз проявявам разбиране към тийнейджърките. Пени веднъж ми каза, че можела да подлуди и най-търпеливия.