— Може Лий да е получил невярна информация от телефонната централа — каза Хари. — Или пък твоят източник греши.
Кимнах неопределено. Умът ми беше зает с друго, с една определена част от града, с една определена улица в един определен квартал. Знаех, че трябва да съм там, а не тук. Защо, за бога, ми беше нужно толкова много време?
— Какво има, Грейди? — попита Орт. — Какво не е наред?
— Нищо. Доста съм отпаднал.
Можех ли да вярвам на тези хора? Елтън каза да не се доверявам никому. Но пък Хари беше стар приятел, а Елтън беше просто пенсиониран агент на ЦРУ. Можех ли да вярвам на когото и да е?
— Ще се обадя на доктора си — реши Орт.
— Не, трябва да тръгвам — запротестирах аз.
— Глупости. Той ще е тук след пет минути. Не изглеждаш добре.
В крайна сметка протестите ми бяха пренебрегнати. Докторът ми даде някакви таблетки и каза да лежа поне три дни. Аз се отпуснах на кожения диван в офиса на Орт и дремнах около час. Стреснах се от кошмара, който сънувах, и когато отворих очи, те още бяха край мен.
— Трябва да тръгвам.
— Имаш нужда от почивка — отвърна Хари.
— Не — казах аз, докато се изправях. — Аз…
— Грейди, има някои неща, които се нуждаят от обяснение — каза Орт Бътлър. Той беше седнал зад бюрото си и отново бе хладнокръвният, властен стар мъж с квадратна челюст. Орт беше точно такъв, какъвто би бил Бог, ако беше стар тузар и притежаваше офис в сградата на „Пан-Ам“.
Спрях нерешително, разкъсван между това, което трябваше да направя, и това, което той щеше да ми каже.
— Мога да ти обясня за изчезналата касетка — каза Орт. — И защо този случай е от такава важност.
Отпуснах се в креслото.
— Чувал ли си някога за Партията на Бога?
Сетих се за няколко възможни отговора, но ги преглътнах и поклатих глава.
— Това е ислямистка терористична група със седалище в Иран. Позната е още като Хизбула — тържествено обясни старецът. — Тясно свързана с ислямския Джихад9. Става въпрос за най-крайните от най-крайните. Целта им е тотално унищожение на Израел, а в последно време са съставили и план.
— Той ли е в тази касета? — попитах аз.
— Да, там е записана среща на лидерите на Партията на Бога, където са обсъждани различни варианти. Накратко, те са замислили координирана атака — самоубийствена атака, ако предпочиташ — в която ще се включат стотици хиляди фанатици. Не ги е грижа колко ще загинат. Не ги е грижа, че биха могли да предизвикат ядрена война. Единственото, което ги интересува, е да потопят Израел в морето. Именно това се опитваме да предотвратим с Хари.
Мислите ми се стрелкаха бързо, докато се опитвах да сравня току-що чутото, с това, което ми беше разказал Ури. Сетне осъзнах, че всъщност хич не ми пукаше за изчезналата касета. Дали Израел щеше да остане на брега или в морето, беше НМП, проблем, който не е мой. Моят проблем бе да открия дъщеря си и сега най-сетне знаех къде да я търся.
Станах.
— Трябва да тръгвам.
— Чакай, има още — каза Хари.
— По-късно — отвърнах и се ометох оттам.
25.
От ъгъла на „Блийкър“ и „Томпсън“ можех да видя поне дузина фамилни ресторанти — китайски, гръцки, италиански, френски, испански.
Мисълта ме проряза, докато бях с Орт и Хари — историята на Бони за нейния приятел, момчето, което бе загубила заради ненавременното изписукване на бийпъра си. Беше ли казала, че живее във „Вилидж“, че родителите му държат ресторант, че името му е Марио10, като на губернатора. Тя го беше наричала Майк.
Картината се подреждаше. Елтън каза, че обаждането на Бони е от „Вилидж“. Линда пък спомена, че Пени звъннала от някакво шумно място — може би ресторант.
И така, колко ли италиански ресторанта имаше във „Вилидж“? Доста, но ако Пени беше в някой от тях, щях да я открия.
От другата страна на улицата имаше един — „При Амари“. Можех да започна с него.
Явно попадах в един от слабите му часове. Не се виждаше никой. Пристъпих вътре. Масите бяха застлани с покривки на червени и бели квадратчета, върху които имаше свещи и вази с цветя. По стените висяха картини, изобразяващи италиански рибарски селца. Барът беше малък и спретнат. Обаче нямаше жив човек.