— Хей, има ли някой?
Никакъв отговор.
В единия ъгъл видях щанд с касов апарат, дъвки и цигари, а зад него — врата, вероятно водеща към стълбите за втория етаж. Насочих се към нея и отново извиках:
— Хей, има ли някой тук?
Когато отворих вратата, внезапен крясък ме проглуши и някакво острие блесна пред очите ми. Инстинктивно вдигнах ръка и паднах назад, ножът беше порязал дланта ми. Претърколих се през една маса, а тя продължаваше да настъпва и да крещи на италиански. Отстъпих, придържайки ръката си, от която шуртеше кръв.
— Почакай! — викнах. — Спри!
Тя застана между мен и външната врата. Беше дребна, жилава жена. Посивялата й коса бе вчесана назад и откриваше зачервеното й, набръчкано и отчаяно лице. Бавно пристъпваше към мен, размахвайки ножа, и дори да не изглеждаше достатъчно обиграна в убийствата, очевидно имаше намерение да се научи.
Сграбчих една кърпа и я увих около ръката си. Тя отново пристъпи и ме притисна в ъгъла. Знаех, че ако се наложи, можех да я изхвърля през витрината заедно с някой стол и този момент вече не ми изглеждаше толкова далечен.
— Аз съм приятел — казах. — Търся Марио.
Тя измърмори нещо на италиански и отново замахна с ножа. Отстъпих още малко.
— Приятел съм на Бони — обясних аз. — Бащата на Пени.
Докопах някакъв стол. Тя все още държеше ножа, насочен към мен, но когато очите й срещнаха моите, желанието й за битка изведнъж изчезна. Тя се отпусна върху близкия стол, изпусна ножа, захлупи глава върху масата и зарида. Наблюдавах я предпазливо, докато ръката ми пулсираше и кърпата се обагряше с цвета на кръвта ми. После седнах срещу нея.
— Къде са те?
Жената ме погледна. По кръглото й лице се стичаха сълзи.
— Ти си бащата на Пени?
— Да.
— Ела — каза тя.
Поведе ме по стълбите нагоре, минахме през малка всекидневна с телевизор, дантелени пердета, религиозни предмети, семейни снимки и тапицирани столове, и се озовахме в полутъмна спалня.
Мъжът в леглото беше жилав и белокос, но това беше всичко, което можех да разбера за него. Лицето му беше кървава пихтия. Едното му око бе притворено, носът му бе разбит. До леглото стоеше едър мъж с брада. Той каза нещо на италиански и се зае с раните.
— Какво е станало? — попитах аз.
— Един тип дойде и го наби — отвърна жената.
— Извикахте ли линейка?
— Това е доктор Грегарио. Той ще помогне.
— А полицията?
Очите на жената гневно блеснаха.
— Никаква полиция.
Чухме стъпки. После в стаята се втурнаха Бони и някакъв мургав мускулест младеж. Щом видя мъжа в леглото, той се разплака. Сетне коленичи, хвана ръката му и заговори. Раненият едва му отговаряше през разбитите си зъби.
Бони ме прегърна. Беше с джинси и обикновен пуловер. Нямаше грим и изглеждаше по-добре от всякога. Притиснах я силно и тя също се разплака.
Докторът промърмори нещо, намести лампата и бръкна в чантата си. Явно започваше с кърпенето и искаше да излезем. Върнахме се във всекидневната — аз, Бони, младежът, който сигурно беше Марио, и жената, която сигурно беше майка му.
— Това е мистър Малой — каза Бони.
— Кой преби баща ми? — попита момчето.
— Един много едър, тъмен мъж с брада — отговори жената. — Дойде с двама други и попита къде сте — ти и момичетата. Баща ти ги отпрати да си вървят. Те го биха и все го питаха, но той не им каза нищо. Сигурно щяха да го убият, но Пени се върна.
— Пени! Къде е тя? — извиках аз.
— Мъжете я отведоха — каза жената. — Хвърлиха едно одеяло отгоре й и я отведоха.
Вкамених се. Ники Алегро беше отвлякъл дъщеря ми.
— Бони, за бога, защо с Пени не ми се обадихте? — извиках аз.
— Обаждахме се. Много пъти. Но те все повтаряха, че не си регистриран.
— Кой? — изкрещях аз.
— В „Алгонкин“. Ние звъняхме…
— Дяволите да го вземат, не бях в „Алгонкин“! — викнах ядосано. Бях казал на Елтън къде съм. Как, по дяволите, беше успял да прецака всичко?!
Лицето на момчето пламтеше. Погледна Бони, после се взря в мен.
— Кой е той? Къде е той?
Бони преглътна. Тя чудесно знаеше кой беше нападателят. Аз също. Но тя просто поклати глава.
— Не знам, Марио. Бог ми е свидетел, че не знам.