Разбирах я. Не искаше да пусне приятеля си срещу Алегро и неговите хора. И кой можеше да я вини?
Момчето сграбчи ръката ми.
— Кой е той?
— Не знам — отвърнах и аз. — Трябва да тръгвам. Трябва да открия Пени.
— Ще дойда с теб — настоя Марио.
— Не. Остани с майка си и баща си.
— Имаме приятели — каза момчето. — Ще го намерим и ще го убием.
Не се съмнявах в искреността му — имах чувството, че приятелите вероятно са сицилианци — но нямах време да ги чакам да се организират.
— Ами касетата? — попитах. — Къде е тя?
Бони замря.
— В Пени е.
— В нея? В чантата й?
— Така мисля.
Втурнах се надолу по стълбите. Щеше да е добре, ако имах здраво момче като Марио до себе си, но сега той бе по-нужен на семейството си. Това, което трябваше да направя, трябваше да го направя сам.
26.
По пътя към центъра ръката ми продължаваше да кърви. Наблюдавах автомобилите, хората по тротоарите, сградите. Всичко ми се струваше толкова сюрреалистично: толкова много лица, толкова много драми, толкова много комедии и трагедии, повече, отколкото умът би могъл да побере… И на кой му пукаше дали едно момиче е изнасилено, дали един мъж е пребит или убит? Животът продължаваше да тече с типичното си диво, величествено безразличие.
Следобеден вестник, забравен на задната седалка на таксито, привлече вниманието ми. Беше поместен обширен репортаж за убийството на Лий Драпър, придружен с голяма снимка. Известен политически консултант, възпитаник на Йейл, бивш съветник към Сената, убит в хотел на „Таймс скуеър“. Според вестника миришеше на скандал.
Всичко това не беше мой проблем, с изключение на факта, че убийството бе извършено с моя револвер, който все още бе втъкнат зад колана ми.
В главата ми се блъскаха различни влудяващи въпроси. Как Ник Алегро е открил скривалището на Бони само минути преди мен? Защо винаги бях с един ход назад? Ако Алегро е намерил касетата в Пени, защо я беше отвлякъл?
Предположението ме вледени. Знаех отношението на Алегро към младите момичета. Нямах време за полиция, за заповеди за обиск или доказателства. Можех да звънна на Ури, но дори това ми се стори излишно прахосване на време. „По-бързо, викнах на шофьора, по-бързо!“ Дадох му няколко двайсетачки и той забрави червените светофари. Докоснах оръжието зад колана си, надявайки се, че и то би помогнало при решаването на някои проблеми.
Излезе силен вятър. Щеше да вали. Когато стигнахме горната част на града и спряхме пред сградата, в която бе апартаментът на Алегро, прокапаха първите капки. Видях пазача във фоайето. Дори ако успеех да го надвия, на етажа на Алегро ме очакваше друг, добре въоръжен. Прехвърлих в ума си няколко лъжливи истории, с които можех да премина покрай тях, но нито една не ми се стори достатъчно убедителна.
Докато наблюдавах входа и обмислях различните варианти, пред блока спря такси, от него слязоха трима младежи с черни коси и бели ризи и се шмугнаха във фоайето. Трябваше да действам, дори ако това означаваше да проправям пътя си с изстрели. И тогава видях камионетката.
Беше стара, платнището й беше синьо, а отстрани имаше надписи „Бигъм и син“. Беше паркирана встрани от блока. Двама мъже в работни комбинезони товареха стълби и разни бояджийски принадлежности. Приличаха на баща и син. Приближих се.
— Извинете — започнах аз. — Вие ли сте мистър Бигъм?
По-възрастният ме погледна с подозрение. Около дланта ми все още бе увита окървавената кърпа.
— Точно така.
— Вие ли боядисахте току-що кухнята на мистър Алегро? — попитах аз.
— Точно така. Беше пострадала от пожар.
— Той ми е приятел — казах аз. — Имам доста работа у нас. Искам да хвърля едно око на това, което сте направили, и може би ще ви предложа да боядисате и моя апартамент.
— Ако той ви е приятел, мистър, защо просто не влезете през входа? — попита по-младият.
— Не искам да го притеснявам.
— Свършихме за днес. Току-що заключихме горе — обясни бащата.
Измъкнах от джоба си няколко банкноти.
— Ето, това е депозит от петстотин долара — съобщих аз. — Просто ще хвърля един поглед в кухнята. Само ми дайте ключа. Ще заключа, когато си тръгвам.
Вече не играехме игрички. Възрастният мъж продължително изгледа банкнотите.
— Не мога да го направя. Имаме споразумение. Не искам да се забърквам в подобни неща.
— Татко, това са доста пари — отбеляза синът.