— Няма значение.
— Пет стотачки. В брой. Сега. Просто ми дайте ключа и си продължавайте работата.
— Доста пари са — повтори синът.
Харесвах принципите му.
— По дяволите, момче, това ни е бизнесът. Знаеш кой живее там горе. Нямам намерение да си създавам неприятности.
Тъкмо бях решил да използвам като аргумент револвера, когато ми хрумна нещо друго. Измъкнах от портфейла стария си пропуск за Белия дом.
— Аз съм федерален агент — обявих. — Този ключ ми е необходим.
Възрастният мъж преглътна.
— Да, сър — каза той и ми подаде връзката с ключове.
— Почакай — намеси се младежът. — Какво става с парите?
Подадох му банкнотите.
— Сега тръгвайте и не се обръщайте назад.
Синът прибра парите в джоба си и двамата се насочиха към камионетката.
Можех ли да им имам доверие? Ами ако предупредят Алегро? Реших, че един средно интелигентен човек просто щеше да вземе парите и да изчезне, а те ми изглеждаха достатъчно разумни. Скоро след като камионетката се отдалечи, отворих вратата, на която пишеше „Вход забранен“, и потеглих нагоре с асансьора за персонала.
Най-сетне бях на осемнайсетия етаж — този на Алегро. Озовах се в малко, тъмно коридорче, пълно с торби за смет и празни бутилки. Ослушах се и пъхнах ключа в ключалката.
Прясно боядисаната кухня беше празна, но миялната машина бръмчеше, а и без друго беше шумно — музика, смях, викове, ревове, звън на метал. Отвън трещяха гръмотевици. Бях сигурен, че Пени е тук. Потискайки надигащия се страх, прекосих коридора, докато не достигнах до полуотворена врата. Трима мъже бяха погълнати от заниманията си с някакви оръжия и не забелязаха преминаването ми. От джубокса се носеше „Запали огъня в мен“ на „Доорс“, едно от любимите парчета на Пени. Къде по дяволите беше тя?
Чух плач на жена. Отворих вратата на една от спалните и видях тъмнокожо момиче, заровило лице във възглавницата. Беше красивата евроазиатка от партито в апартамента на Рут. Тя ме погледна с празни очи, обзета от собствената си мъка. Красивото й мургаво тяло бе покрито с отвратителни червени белези. Затворих вратата и се отправих по посока на музиката.
Плочата се смени. Сега звучеше „Невинаги получаваш това, което искаш“ на „Стоунс“, още едно от любимите парчета на Пени. Продължих по коридора, докато не стигнах до голямата стая, където беше купонът миналата вечер. Навън се здрачаваше. Стаята бе полутъмна и задимена, по прозорците бръскаше дъжд. Вдясно, близо до джубокса, четирима латиноамериканци играеха карти. Единият от тях беше Раул, контето с мустачките, все още облечен със снощния си костюм. Две намръщени момичета седяха близо до тях, но гледаха някаква игра по телевизията. Заради джубокса не можеха да чуват нищо и само наблюдаваха въртящите се колела, наградите и подскачащите от радост победители.
Вляво, на около осем-девет метра, Ники Алегро се беше отпуснал в кремаво кресло върху подиума. Срещу него, седнала на бял диван, беше Пени. Бях втрещен. Тя се усмихваше, живо обясняваше нещо, изглеждаше спокойна и доволна, а русата й коса се виеше над синия й пуловер. Пушеше и отпиваше от чаша с вино, докато срещу нея Алегро държеше бира.
Оцених разположението на силите. Предположих, че всички мъже в стаята са въоръжени. Значи с влизането си щях да попадна на кръстосан огън. Имах пет патрона в револвера. Автомат щеше да свърши по-добра работа.
Нямах време за колебание. Зад гърба ми имаше няколко горили, а можеха да се появят и още. Макар докато бях в армията, да се занимавах с безобидни чиновнически задължения, бях запомнил един основен боен принцип: винаги заемай най-добрата позиция. Вече не бях миролюбив. Не и сега. Дълбоко си поех дъх и прекрачих прага с изражението на домакин.
Пени ме видя първа и зяпна от изненада. След секунда вече бях на подиума и оръжието ми сочеше към Алегро.
— А̀ си мръднал, а̀ съм ти пръснал черепа.
Пени скочи и ме хвана за ръката.
— Татко, всичко е наред. Наистина. Никой не ми е правил нищо. Просто чакахме, докато…
Картоиграчите се изправиха.
— Долу! — изкрещях аз и насочих револвера към тях.
Раул бръкна под сакото си и аз стрелях. Бях щастливец — той падна на земята, хванал с две ръце корема си. Приятелчетата му примирено се проснаха до него.
Още четири патрона. Алегро ме гледаше, но не мърдаше. Реших, че единственият ми шанс да се измъкна невредим, бе да го взема за заложник. Това означаваше да слезем заедно с асансьора, което бе по-лошо от съжителството с мечка, но нямах избор.