Чаках.
— Вчера с Хари, ако си спомняш, ти обяснихме някои неща за изчезналата касета. Но, както сам можеш да предположиш, това не бе всичко.
— Така си и мислех — отвърнах, опитвайки се да потисна присъщия си сарказъм. Правѝ се на глупак, шепнеше едно гласче в главата ми. Нищо няма да ти се случи, ако се правиш на глупак.
— Партията на Бога наистина съществува и наистина крои планове как да разруши Израел, но случаят е доста по-сложен. Това, което смятам да ти кажа, може да прозвучи невероятно, но, повярвай ми, такава е самата истина.
Потръпнах, предчувствайки това, което щеше да последва.
— За да бъда съвсем откровен — продължи той, — въпросът не е в оцеляването на Израел, а в оцеляването на Америка.
Той спря, очаквайки реакцията ми. Постарах се да изглеждам впечатлен. Очите на Хари шареха между нас, сякаш наблюдаваше интересен тенисмач.
— Възможно е Израел да бъде съсипан от една координирана панарабска атака — продължи Орт. — Но далеч по-сигурно през следващите трийсетина години е разрушението на Америка и то не вследствие на ядрена атака или вражеска инвазия, а просто от разлагането на икономиката. От дефицита, държавния дълг, колапса на стоковия пазар, безработицата, скока на инфлацията, непрекъснато падащия стандарт на живот и, разбира се, от алчността на лакомите политици. Именно тези фактори ще доведат до икономическа разруха и политически хаос. В най-добрия случай ще се превърнем в сила от втора ръка, а в най-лошия ще бъдем завладени от по-силни и по-жизнени нации.
В това, което казваше, имаше известна доза истина. За всеки беше ясно, че основната част от световните богатства се разпределя между други държави, и ние бяхме обречени да се задоволяваме с по-малко, но пък (като оставим гръмките фрази настрана) никога не бях мислил, че може да се направи кой знае какво, за да променим ситуацията.
Хари се намеси.
— За нас има само една надежда — каза той. — Само един начин да обърнем нещата. Предполагам, че разбираш за какво говоря.
— Не съм съвсем сигурен — искрено отвърнах аз. Не бях съвсем сигурен точно колко луди са двамата. Познавах хора, които си мислеха, че легалният внос на марихуана е единственият път за оцеляването на Америка.
— Петролът! — обяви Хари.
Да, разбира се, какво друго? Вълна на облекчение ме заля, изведнъж картината се намести.
— Петролът ни се изчерпва — каза Орт. — Той е в ръцете на арабите и те ще ни оставят на сухо, също както японците крадат от нас стотици хиляди работни места и цели индустрии.
— Но какво можем да направим ние? — попитах аз.
Бях му подал правилната реплика и след драматична пауза старецът хвърли основния си коз:
— Можем да интернационализираме петролните полета.
— Да ги интернационализираме? — повторих аз.
Думата ми харесваше — звучеше грандиозно. В младежките си години бях застъпвал тезата, че правителството трябва да национализира американската петролна индустрия, но концепцията на Орт беше значително по мащабна и никога не бе спохождала умовете на нашата радикална хипарска компания.
— Петролът е ресурс, който принадлежи на всички хора по света — каза Орт. — Също както въздуха и слънцето.
Не се осмелих да се усмихна. От една страна, сцената ставаше все по-комична, докато този изпечен стар мошеник ръсеше клишета като от програмата на някоя социалистическа партия, но от друга страна (както обичат да казват журналистите), играта беше дяволски сериозна. Тези хора ми разказваха неща, които не исках да знам, при това — без да знам защо, са ме избрали за слушател.
— Нашата нация е голям консуматор на петрол — продължаваше Орт. — И ако имаме нужда от две трети от световния петрол, трябва да ги получим по костуемата цена.
— Виждаш ли, Грейди — намеси се Хари, — географска случайност е, че най-големите петролни резерви са струпани в арабския свят. Арабите нямат никакво право да поставят алчността си над изконните нужди на индустриализираните държави. Двадесет и първият век трябва да донесе справедливост в географията.
„Справедливост в географията“ определено беше забележителен израз. „Географска случайност“ не му отстъпваше.
Те ми представяха смахнатите си идеи бавно, просто, като на дете, а аз, досущ като добро дете, се стараех да изглеждам признателен. Ситуацията беше вълнуваща — затворен с двама умопобъркани, а всички оръжия бяха в техните ръце.