Пийвах си и си мислех за романа, който исках да напиша. Скоро забравих и за „Блу бар“, и за „Алгонкин“, и за Ню Йорк. Не знам колко време бе минало, когато усетих нечия ръка върху рамото си.
— Здравейте, мистър Малой.
Гласът бе колеблив и нежен като лунна светлина.
Обърнах се и видях млада дама, която трудно разпознах. Тази Бони, която си спомнях, беше хилавичка, дългокрака, връзваше косата си на конска опашка и носеше гривна на глезена си. Създанието сега пред мен беше една от най-красивите жени в Ню Йорк. Висока и слаба, с бледо овално лице, тъжни тъмни очи, впечатляващи червени устни и невероятна платинена коса. Сякаш виждах Мерилин на осемнайсет, точно преди да се появи по кориците на списанията.
Беше облечена семпло и стилно — с ботуши, дънки, зелена копринена блуза и бяло яке. Усмихнах се, поех ръката й и се потопих в големите й, широко отворени очи. Почувствах се успокоен. Красивите жени ми въздействат именно така.
— Пораснала си, Бони — измърморих.
Тя вече говореше.
— … Съжалявам, че закъснях, но имах проблеми с наемодателя си, голяма врява, сега трябва да видя приятелката си Моника — тя е сладур, ще я харесате — дължи ми едни пари, можем след това да отидем в онзи готин клуб…
Нещо не беше наред. Видът й беше спокоен, но думите й — някак забързани. Като красива картина, която гледаш не съвсем във фокус. Вярно е, че Бони винаги беше малко странна, но сега имаше и нещо повече. Наркотици? Оставих отговора за по-късно, взехме такси и отидохме да видим сладураната, наречена Моника.
Очевидно целта ни бе един блестящ небостъргач на „Фърст авеню“. Докато плащах на шофьора, Бони изчезна във входа на сградата. Беше толкова готина, че забравих възрастта й. Във фоайето тя поздрави бодигарда порториканец, който редеше пасианс.
— Хей, Бъзо, как е?
Онзи промърмори, че всичко е наред.
— Червеното вале върху дамата — продължи Бони. — Ще кажеш ли на Моника, че съм тук?
— Изненадай я. — Младежът сви рамене и сложи валето.
Докато се изкачвахме към трийсет и четвъртия етаж, тя ме хвана под ръка и прошепна:
— Всички тук ме наричат Блеър. Бони звучи доста детинско, не мислиш ли?
Ако Бони приличаше на младата Мерилин, то блондинката, която отвори вратата на апартамент 33-Б, бе като Вероника Лейк, очарователна в бялото си костюмче.
— Моника! — извика Бони.
Домакинята се остави да бъде прегърната, но през цялото време ме държеше под око.
— Това е Грейди — оповести Бони, с удоволствие произнасяйки името ми след толкова дълги упражнения с „мистър Малой“.
— Здрасти, Грейди. — Моника ме поглади с хладните си пръсти по бузата. — Влизайте. Тук няколко гости… пийват по едно.
Сякаш дочух югозападен тексаски акцент в отпуснатия й глас.
Апартаментът на Моника беше огромен. Отсрещната стена беше остъклена с великолепен изглед към Ийст Ривър. В двата края на стаята се издигаха облицовани с бял мрамор камини, около хромираните масички за кафе — черни кожени кресла и диванчета. Местенцето изглеждаше доста тузарско. „Кайнд ъф блу“ на Майлс Дейвис се носеше от елегантна уредба, а наоколо се виждаха големи вази със свежи цветя, ориенталски килими и ковьорчета с репродукции на Шагал. Върхът на всичко бе добре осветената вита стълба, която водеше към нещо като балконче, зад което очевидно се криеха сладки изненади.
Уви, в стаята имаше и хора, обградили една от масичките. Моника ни поведе към тях, а Бони се втурна напред като играчка с навита пружинка.
— Здравейте, аз съм Блеър! Помните ли ме?
Три ефектни млади дами седяха на пода. На тениската на едната пишеше „Толкова много мъже…“. Не схванах идеята, докато момичето не стана да поздрави Бони и не прочетох „… а толкова малко време“ на гърба й.
На диванчето седяха трима араби. По-младият, елегантно облечен, изглеждаше доста добре — с гладка мургава кожа, влажни кафяви очи и нежно лице. Другите бяха по-възрастни, по-пълни и по-зле облечени. И тримата похотливо огледаха Бони.
— Срещала съм те тук и преди — каза Бони на по-младия. — Ти си Ахмад, нали? Къде е брат ти? О, между впрочем, това е приятелят ми Грейди.
Разбира се, контето не стана да ме прегърне. Хвърлих едно око към него и компанията му и промърморих:
— За мен е истинско удоволствие, приятелчета.