— Пени! — изкрещях аз. — Къде си?
Спрях, ослушах се, някъде зад мен лаеха кучета. Останал без дъх, продължих да бягам и тогава чух писъка на Пени. Помислих, че е паднала, и продължих напред в тъмното, повтаряйки името й, докато поредната светкавица не раздра небето и не ме изправи пред най-големия ми кошмар.
Ник Алегро държеше Пени пред себе си, опрял автоматичен пистолет в слепоочието й.
Бяхме на не повече от три метра. Насочих револвера си към главата му, проклинайки се, че не го убих, когато имах тази възможност. Знаех, че шансът да го улуча, без да нараня нея, е нищожен.
Отново проблесна светкавица и видях самодоволната му усмивка. После го чух как изрева:
— Пусни го на земята!
— Татко, недей! — извика тя.
После се опита да докопа очите му, но той я дръпна за косата и ми се стори, че показалецът му помръдна върху спусъка.
Може би трябваше да стрелям и да се надявам на чудо, но не исках да рискувам.
— Хвърли оръжието! — извика той.
Зад мен се разнесе кучешки лай. Играта свърши, всичко свърши. Сподавих отчаяния си вик и хвърлих револвера в краката му.
Чух как Алегро се засмя, а после и някакъв трясък, който беше по-силен и внезапен от светкавица. Раменете на Алегро се свиха. Той изрева и се строполи на земята.
Пени се втурна към мен. По косата и по лицето й имаше кръв. Нищо не разбирах.
Една сянка изскочи от бурята.
— Тръгвай, Грейди!
Беше Елтън Капс. В ръцете му съзрях автомат „Узи“. Продълговатото му грозновато лице изглеждаше отвратително, но в този момент исках да го целуна.
— Как ни намери? — викнах аз.
— Знам това място. Управлението го използваше с години. Елате.
— Къде отиваме?
— Имам лодка. Тръгвай, по дяволите!
Той се обърна и се затича, но аз спрях. Това, което беше останало от главата на Алегро, не беше приятна гледка. Пени хлъцна, когато се наведох и взех автоматичния му пистолет. После се затичахме след Елтън.
Отново чухме зад нас викове и кучешки лай. Назъбените светкавици ни позволяваха да видим неясните сенки на преследвачите. Шест или седем души се спускаха по поляната към нас, докато над главите ни вилнееше безпощадната буря.
Навесът с лодките имаше стени към брега и беше открит към океана. Когато го приближихме, преследвачите ни откриха огън. Отворихме вратата, Елтън се обърна и отвърна на стрелбата. Видях лодката му, привързана в края на кея. Той сякаш прочете мислите ми:
— Няма да стане. Ще бъдем добра мишена.
Аз застанах до него край вратата, надзъртайки навън.
— Те са зад онези дървета — съобщи той.
Огледах редицата борчета на двайсетина метра от нас и като че ли забелязах някакво движение. Бавно насочих пистолета на Алегро към сянката.
— Знаеш ли как да боравиш с това? — попита ме Елтън.
— Смятам да опитам.
— Давай. Само дръж главата си надолу.
Стрелях. Не улучих никого, но кръвта ми забушува.
Изстрел откъм дърветата рикошира в навеса и аз се сниших.
Тогава Пени извика:
— Татко, там има моторница!
Ние се обърнахме и Елтън светна с фенерчето си. На шест стъпки от бушуващите води висеше моторница, вързана с вериги за малък кран.
— Някой от вас знае ли как да я спусне във водата? — попита Елтън.
— Аз знам — каза Пени. — Един спасител често ни водеше на разходки със скутери.
Тя отиде там и натисна някакъв бутон, който задейства крана. Моторницата много, много бавно започна да се спуска към тъмната вода.
Елтън, все още долепен до вратата, отново стреля.
— Мога да ги задържа — каза той. — Но не за дълго.
Моторницата се спускаше инч по инч. Пени откри закачените на един пирон ключове. Нищо обаче не можеше да ускори процеса — лодката висеше на куки, които можеха да бъдат махнати, само когато докоснеше водата и потеглеше.
Мъжете зад дърветата прекратиха огъня. Не знаех защо, но това ме изпълни с надежда.
Моторницата бе на стъпка над водата. Веригите, които я държаха, дрънчаха и скърцаха. Нови куршуми рикошираха в навеса.
— Пени, наведи се! — викнах аз.
Внезапно се чу някакъв тъп звук и моторницата спря да се спуска.
— Какво става? — извика Пени.
— Изключиха тока — каза Елтън. Беше се прикрил зад вратата, здраво стиснал узито в ръце.
— Твоята лодка — казах аз. — Това е единственият ни шанс.