След което се запътих към нещо по-освежаващо.
Моника и Бони ме последваха до бара. Гледката наистина беше великолепна. Ню Йорк винаги изглежда по-добре през нощта. Моника наля шампанско — приличаше на домашно вино — и попита:
— Нюйоркчанин ли си, Грейди?
— Живея във Вирджиния.
— Готино ли е там?
— Зелено и красиво като очите ти.
— Очарователен си. Какво те води насам?
— Работата — отвърнах. — Писател съм.
Жените често са се отнасяли с интерес към професията ми, но Моника реагира така, сякаш й признах, че масов убиец. Красивото й лице се стегна и тя погледна строго към Бони, която сякаш не забелязвайки гнева на приятелката си, бърбореше за неразбирателство с наемодателя си.
Точно в този миг странен вик изпълни стаята. Всички погледнаха нагоре — очевидно викът идваше оттам, арабите мигновено скочиха и бръкнаха под палтата си. Разбрах, че са въоръжени.
Друг арабин, може би брат на първия, се появи на балкончето, увит в чаршаф. Хилеше се, а едната му ръка размахваше бутилка шампанско. Блондинка в раздърпана роба се подаваше зад него, а ръцете й бяха обгърнали кръста му. Очевидно горе беше забавно.
Симпатягата в чаршафа нададе още един тарзански вик. Явно се беше почерпил добре. Замърмори на родния си език. Младият долу стана, извади нещо сребърно от джоба си и го хвърли нагоре. Онзи го хвана със свободната си ръка, отново се ухили и изчезна с блондинката.
Младежът на дивана се вторачи в Моника.
— Имаме нужда от още кокаин.
Тя все още изглеждаше ядосана.
— Блеър, може ли да поговорим за момент? — каза тя и двете изчезнаха нанякъде.
Започвах да се забавлявам. Повечето от времето си прекарвам в малка стая, заобиколен от измислици, затова винаги е възбуждащо, когато се сблъскам с истинския свят. Реалността е приятна за посещение, но не бих живял в нея.
Не исках да пропусна нищо и седнах до младия арабин. Държеше още една от сребърните играчки в ръцете си и ми я предложи, но с такова иронично изражение, сякаш бях твърде тъп, за да разбера за какво става въпрос. В интерес на истината, бях опитвал кокаин няколко пъти, но никога в компанията на непознати.
— Не, благодаря, амиго.
— Аз искам.
Беше девойката с блузката, на която пишеше „Толкова много мъже…“. Вече бях загубил интерес към надписа, очарован от това, което всъщност се криеше под него. Момичето беше щедро надарено. Младежът обаче не й обърна внимание.
— Шайка негодници — промърмори едната.
— С какво се занимавате, приятелчета? — попитах аз твърде високо, за да бъда пренебрегнат.
Младият ми хвърли един поглед, след което отговори на особен английски:
— Хвърляме много пари, за да подпомагаме великата ви нация.
И тримата се захилиха.
Моника и Бони отново се появиха.
— Разчитам на теб — каза Моника твърдо.
— Ще си помисля — отвърна Бони.
Тя докосна рамото ми.
— Грейди, те си имат планове. По-добре да си ходим.
— Не бързай — каза младият арабин, а двамата му гувернанти кимнаха със задоволство.
Станах.
— Удоволствие бе за мен, че ви срещнах, момчета.
Изтананиках няколко куплета от „Арабския шейх“, докато Моника ни изпращаше, но се съмнявам дали онези разбраха за какво става дума.
— Беше ми приятно — усмихна се Моника, студена като лимонада.
— Имаш интересни приятели.
Тя показа подобните си на перли зъби.
— Още нищо не си видял.
В асансьора Бони стисна рамото ми.
— Очарователна групичка — реагирах аз.
— Арабите са такива свине! — отвърна тя във внезапен изблик на гняв. — Имат много пари и си мислят, че могат да дойдат тук и да се отнасят с всеки като с боклук. Истината е, че арабският крал, знаеш, има стотици синове, които постоянно се забъркват в разни убийства и интриги. Затова родителите ги пращат тук и им дават торби с пари за жени, наркотици и хазарт и когато нещата се поуспокоят, си ги прибират у дома. Те се мислят за важни клечки, но всъщност са истински свине. Те мразят жените, просто ни мразят.
Не можех да следвам нишката. Спряхме на първия етаж и попитах:
— Тези горе принцове ли бяха?
— Двамата млади. Другите са бодигардове.
Тя разсеяно помаха на Бъзо, който все още не можеше да подреди пасианса си.
Едно такси спря точно до нас. Имаме късмет, помислих си, но типът, който се измъкна отвътре, ме накара да размисля. Беше с размерите на малка къща, кожата му бе мургава, имаше къса черна брада и тъмни очи, които блестяха злобно. Първо оставаш впечатлен от огромното му тяло, напъхано в добре скроен костюм и кашмирено палто, а сетне усещаш, че този човек излъчва студ. Нямаше причина да се плаша от него в средата на шумната и оживена улица, но присъствието му ме накара да потръпна. Когато видях, че всъщност той бе застанал на пътя ни и по лицето му плъзна самодоволна усмивка, хванах Бони под ръка.