— Къде се загуби, малката?
Гласът му беше тих и вледеняващ.
— Просто се мотая наоколо, Ники — отвърна тя изплашено.
За момент останахме неподвижни. Сякаш се бяхме изправили пред планина. Объркването и шокът ме вцепениха. Каква беше тази горила и откъде познаваше Бони?
— Ще дойдеш да се видим, нали?
— Разбира се, Ники — прошепна тя.
После той ни отмина и ние се мушнахме в таксито. Наредих на шофьора да кара към „Орсо“, един ресторант на „Таймс скуеър“, сетне се отпуснах назад и се опитах да подредя мислите си. Бони се сви до мен, тя цялата трепереше, облегнала глава на рамото ми.
— Кой е този? — попитах, докато таксито прекосяваше „Сентръл парк“.
— Името му е Ники Алегро. Снабдява Ахмад с кокаин. Колкото повече араби се появяват, толкова повече кокаин е необходим… О, господи, колко ги мразя. Мразя ги всичките…
Оставих я да поплаче. Мислех си за Моника, арабите и кокаина — за цялата тази отвратителна сцена. Бях вбесен и учуден, че Бони може да има нещо общо с подобни хора.
Таксито доближи ресторанта. Стиснах ръката й.
— Слушай, красавице, смятам да ти купя една огромна пица, а пък ти ще разкажеш на чичо Грейди какво по дяволите става. Ясно?
Тя прехапа долната си устна и кимна. Таксито спря, аз я хванах под ръка и я въведох в „Орсо“.
4.
Поръчах пица и вино, после се втренчих в Бони. Тя се опита да се усмихне, но това не развесели никой от двамата. Сетне заговори толкова тихо, че едва я чух.
— Срещам се с мъже.
На свой ред промърморих:
— Е, доколкото ми е известно, това е нормално.
— За пари.
Бавно загрявам, но в крайна сметка разбрах.
— Искаш да кажеш…
Тя кимна.
— … че правиш секс за пари?
— Моника е нещо като „мадам“. Глупаво звучи, но е така. Когато тези богаташи дойдат в града — не само американци, но и араби, италианци, японци и всякакви други — те се обаждат на Моника и тя намира момичета… да ги забавляват. Плащат й петстотин долара за обичайна среща, а момичето взема половината. Не е толкова трудно да направиш хиляда — две хиляди долара седмично.
Тя отпи от виното и ме погледна изпод дългите си, красиви мигли. Може би се опитваше да предугади реакцията ми. Опитвах се да изглеждам хладнокръвен, но отвътре не ми беше спокойно. В първия миг се почувствах така, сякаш момиченцето, което бях друсал на коленете си, е убито. Но не беше. Тя седеше срещу мен, красива и безпомощна, и чакаше отговора ми.
Сетих се за поне дузина въпроси, но се спрях на най-стария и баналния:
— Как започна всичко?
Тя се отпусна. Очевидно на нея повече й се искаше да разкаже тази история, отколкото на мен да я чуя.
— Грейди… Нали нямаш нищо против да ти викам Грейди?
— Не.
— Най-малко един милион пъти съм казвала на Пени каква щастливка е с такъв баща. Всичките й приятелки бяха влюбени в теб и в мисис Малой. Ти винаги си бил така добър.
Комплиментът ме трогна, но не го казах. Когато тя извади цигара от чантичката си, протегнах се напред и я запалих.
Тя издуха дима.
— Как започнах ли? Предполагам, че колелото се завъртя доста отдавна, когато осъзнах, че не съм нито гений като баща си, нито кралица на обществото като майка си. Бях си просто аз. Те обаче трудно можеха да го приемат. Докато ходех на училище, не ме оставяха на мира: „Какво става с оценките ти?“, „Какво се случи с онзи тест?“, „Как въобще смяташ да постъпиш в свестен колеж?“, „Какво смяташ да правиш с живота си?“. И други подобни дрънканици. В крайна сметка татко с титанични усилия успя да ме вкара в Принстън, но там беше пълно с добре тренирани, прилежни дечица, тъй че не издържах, върнах се у дома и казах, че не се получава. Може би трябваше да постъпя в някое училище по изкуствата.
Тя дръпна от цигарата си два-три пъти. Забелязах, че една двойка в ъгъла на ресторанта внимателно ни наблюдаваше.
— Наистина бих искала да рисувам, Грейди. Това е единственото, което мога да правя добре. През годината, когато бях във Фокскрофт, имах един много готин учител по рисуване, който ми помагаше и твърдеше, че от мен може да излезе нещо. Винаги съм искала да правя именно това, а не да се занимавам с науки, езици и всички онези неща, които не разбирам… Но когато се опитах да го обясня на родителите си, те пощуряха. Как съм могла да бъда толкова неблагодарна? Всъщност най-много викаше майка ми. „Няма да видиш и цент повече от нас“, каза тя. „Окей, отвърнах, не ви искам парите.“ Тя винаги споменаваше парите, сякаш искаше да ме изнуди. Не можех да издържам. Трябваше да се откажа от тези пари или никога нямаше да съм свободна. Затова просто си излязох и тръгнах към Ню Йорк на стоп. Запознах се с един симпатяга и бързо си намерих работа като сервитьорка. Беше забавно, макар че живеех в една дупка с още десетина като мен. Тогава срещнах Анет.