Лари Нивън
Всичките милиард разклонения
Времевите линии се разклоняват и се разделят. Всеки миг, постоянно. Метавселена от нови вселени. Милиони всяка минута? Или милиарди? Или трилиони?… Тримбъл не можеше да си представи тази теория — светът се разклонява всеки път, когато някой предприеме нещо. Където и да е. При всяко решение. Разклонява се така, че всеки избор на мъж, жена или дете променя нещо в съседния свят. Тази теория може да подлуди всеки, да не говорим за детектива Джин Тримбъл, обезпокоен от съвсем други проблеми.
Безмислени самоубийства, безмислени престъпления… Епидемията обхвана целия град. И другите градове. Тримбъл подозираше, че тази епидемия свирепства навсякъде, по целия свят, но другите страни просто си мълчат.
Тъжният поглед на Тримбъл спря върху часовника — време е. Изправи се, за да си тръгне към къщи, но после отново се отпусна. Беше вече вързан с тази задача. Макар все още да не бе постигнал нищо. Дори и да си тръгне, все едно, утре отново ще трябва да се върне към същото.
Да си тръгне или да остане?
И отново започнаха разклонения. Джин Тримбъл си представи безбройно многото паралелни вселени и във всяка — по един паралелен Джин Тримбъл. Някои са си тръгнали по-рано и вече са по пътя към дома си или на кино, или в кафене, или бързат за нова задача.
Джин Тримбъл разстла на бюрото си сутрешния вестник. От най-долното чекмедже извади инструментите за чистене на револвер, измъкна от кобура колта 45-и калибър и започна да го разглобява.
Старо оръжие, но съвсем прилично. Досега беше стрелял с него само на стрелбището и нямаше намерение да го използва за други цели. За Тримбъл почистването на оръжието беше нещо като плетенето за жените — успокояваше го, раздвижваше китките, без да го отвлича от мисълта. Да развие винтовете, да ги подреди, да не изгуби нищо. Оръжейната смазка. Парцалчетата. Да избърше всяка част и отново да я постави на мястото й.
Защо човек като Амброуз Хермън ще се хвърля от прозореца?
Той лежеше върху паважа, тридесет и шест етажа под своя луксозен апартамент. Всичко наоколо беше опръскано с още незасъхнала кръв. Хермън беше паднал по лице. Цяла беше само пижамата му.
Да се вземе кръв за анализ, да се провери за алкохол или наркотици.
— Но защо толкова рано? — попита Тримбъл. Бяха му позвънили в 8.03, току-що беше дошъл на работа.
— Имаш предвид защо толкова късно — Бентли беше дошъл на местопроизшествието преди двадесет минути. — Свързахме се с негови приятели. Цяла нощ е играл покер. Тръгнали са си към шест.
— Загубил ли е?
— Спечелил пет стотака.
— Тъй… И никакво писмо?
— Може би не са го намерили. Хайде да се качим.
— Нищо няма да намерим — предрече Тримбъл.
Преди три месеца Тримбъл би си помислил: „Невероятно!“ Или: „Кой би могъл да го бутне?“ Сега, пътувайки нагоре с асансьора, си помисли само: „Репортерите“. Дори сред епидемията от самоубийства смъртта на Амброуз Хермън щеше да привлече вниманието на всички.
Вероятно огромното наследство, което получи преди четири години след смъртта на родителите му, му е завъртяло съвсем главата. Влагаше огромни суми в най-безумни начинания. Едно от тях потръгна и стана още по-богат. Корпорацията на Времевите Пресичания държеше в ръцете си доста патенти от алтернативните светове — това изобретение предизвика не една промишлена революция. А Корпорацията принадлежеше на Хермън. Щеше да стане поредният милиардер, ако не се беше метнал от терасата…
Просторно, разкошно обзаведено жилище, застлани за сън постели. Само дрехите са в безпорядък — панталони, яке, копринено поло, нахвърляни накуп чорапи. Още мокра четка за зъби.
„Приготвял се е да ляга“ — помисли си Тримбъл. — Измил си е зъбите, а след това е излязъл на терасата да се полюбува на изгрева. Човек, който има навика да ляга толкова късно, едва ли често вижда изгреви. И тъй — полюбувал се е на зората, а когато слънцето се е показало, е скочил.
И защо?
Всички останали самоубийства бяха такива — спонтанни, без предварителни планове, без предсмъртно писмо.
— Като Ричард Кори? — подметна Бентли.
— Като кого?
— Ричард Кори, човекът, който имаше всичко. „И в тиха лятна нощ Ричард Кори се прибра и заби в челото си куршум.“1 Знаеш ли, помислих си, че самоубийствата започнаха един месец след като потеглиха корабите на Корпорацията. Дали пък не са донесли някакъв вирус от паралелна времева линия?
— Вирус на самоубийствата?
Бентли кимна.
— Ти ме шашна — рече Джин.
— А знаеш ли колко пилоти на Корпорацията са се самоубили, Джин? Повече от двайсет процента!