— Не знаех.
Тримбъл беше потресен.
Тримбъл сглоби револвера и машинално го постави на бюрото. Някъде вътре го глождеше усещането, че отговорът е съвсем близо.
Почти целия ден той прекара в Корпорацията в изучаване на отчетите и в разпити. Невероятно високият процент самоубийства сред пилотите не можеше да бъде случайност. Интересно, защо никой не беше обърнал внимание на този факт по-рано…
„Едно кафе ще ми дойде добре“ — помисли си Тримбъл, защото усети гърлото си сухо и изтръпнало. Опря длан на бюрото, надигна се и…
И тогава видя безкрайния ред тримбъли като отразени в огледало. Но всеки Тримбъл ще е мъничко различен — един отива за кафе, друг не отива, трети помолва да му го донесат, четвърти си го прави сам. Мнозина от всичките Тримбъл вече са пили кафе, други — чай или мляко, някои вече са запалили цигара, други блажено се люлеят на столовете си…
Хермън нямаше материални затруднения. Напротив, преди единайсет месеца експериментален кораб достигна Конфедеративните Американски Щати в един от възможните светове и се върна обратно. Алтернативните вселени се оказаха на един хвърлей разстояние. Корпорацията стана печеливша. Беше намерен свят с чудесно развита техника. Нови лазери, кислородно-водородни ракетни двигатели, компютри, синтетика — списъкът непрекъснато растеше, а патентите бяха в ръцете на Корпорацията.
В първите месеци корабите стартираха напосоки, сега вече можеше да се избира всяка линия от разклоненията — индианска Америка, католическа империя… Имаше недокоснати светове, но посипани с радиоактивен прах. Оттам пилотите на Корпорацията пренасяха странни и прекрасни произведения на изкуството, които пазеха в съдове от оловно стъкло.
Най-новите модели кораби можеха да достигат светове, дотолкова приличащи на нашия, че бяха необходими цели седмици, за да се открие разликата. Действаше феноменът „разширения на разклоненията“.
Тримбъл потръпна.
Когато корабът напуска своето Настояще, хангарът излъчва сигнал, характерен само за този кораб. Връщайки се назад, пилотът пресича всички възможни разклонения, докато не открие своя сигнал.
Но това никога не ставаше. Пилотът винаги откриваше множество сигнали, тъй като разклонението вече се е разширило. И колкото по-дълго отсъстваш, толкова по-широко е разклонението. Твоят собствен свят продължава да се отцепва и разклонява в бурния поток на постоянно вземаните решения.
Като правило, това беше без значение. Всеки сигнал, избран от пилота, представляваше всъщност напуснат от него свят. И тъй като пилотът сам има право на избор, той естествено се връщаше към всички подобни светове. Но…
Някои си Гари Уилкъкс използвал своя кораб за експерименти — искал да види колко близо може да докара кораба до своята собствена времева линия и въпреки това да остане извън нея. Миналия месец той се върна два пъти.
Двама Гари Уилкъкс, два кораба. Ситуацията беше конфузна, тъй като Гари бе женен. Но единият от тях почти веднага се застреля. Тримбъл се опита да се свърже с втория, но беше твърде късно — той умишлено не отворил парашута си.
„Нищо чудно — помисли си Тримбъл. — Уилкъкс е имал основания. Разбира се, неприятно е да знаеш за съществуването на безкрайно много тримбъли — прибиращи се у дома, пиещи кафе и тъй нататък. Но съвсем друго е да видиш, че някой влиза в този кабинет и този някой е Джин Тримбъл, нали?“
А това би могло и да се случи.
Убеден в това, че Корпорацията има връзка със самоубийствата, Тримбъл (някакъв друг Тримбъл) може просто да реши да попътува. Ей така, да тръгне на кратко пътешествие. И да се окаже тук.
Тримбъл затвори очи и ги разтри с върховете на показалците си. В някоя друга времева линия, съвсем близка до тази, някой му носи кафе. Жалко, че не е в тази.
Да вземем историята около Куба. Беше използвано атомно оръжие. Разултатът се знае. Но можеше да бъде и по-лошо!
А защо не се случи по-лошото? Защо извадихме добър шанс? Разумна политика? Или неизправни бомби? Или човешка неприязън към масовата смърт?
Не, никакъв шанс! Реализират се всичките милиард възможности. А щом като всеки избор в някакъв друг свят изглежда различен, защо изобщо да вземаш решения?
Тримбъл отвори очи и видя револвера. Този колт се повтаря безкрайно пъти на безкрайно много бюра. Някои от тях са потънали в мръсотия, други още миришат на барут — с тях са стреляли по хора. Трети са заредени. И всички са точно толкова реалност, колкото и този.
Някои от тях са предопределени да гръмнат случайно.
Част от тях по някакво ужасно съвпадение са насочени към Джин Тримбъл.