Робърт Хайнлайн
Всичките призраци
22.17, часова зона V, 5 октомври 1970 г., град Ню Йорк, „Бара на татко“.
Отпивах от чашата с коняк, когато влезе „неомъжената майка“. Отбелязах времето — 22.17 часа, пета часова зона, 5 октомври 1970 г. Агентите във времето винаги отбелязват часа и датата, налага ни се.
„Неомъжената майка“ беше мъж на двадесет и пет години, не по-висок от мен, с незрели черти и избухлив темперамент. Видът му не ми хареса — все така става, — но този младеж беше тук, за да го вербувам, беше мое момче. Захилих му се с най-добрата си барманска усмивка.
Може би съм прекалено критичен. Не беше сбъркан; прякорът му произхождаше от неизменния отговор, който даваше на прекалено любопитните типове: „Аз съм неомъжена майка“. Ако не беше в напълно отвратително настроение, добавяше: „Пиша изповеди по четири цента на дума“.
Когато биваше зъл, изчакваше някой да се хване. Имаше смъртоносен стил в ръкопашния бой, също като жена-полицай — една от причините, поради които ми трябваше. Но не единствената.
Беше под напрежение и по лицето му личеше, че презира хората повече от обикновено. Мълчаливо му налях двойна доза от „Старото бельо“ и оставих бутилката. Той пи, налях още веднъж.
Обърсах бара.
— Какво става със занаята на „неомъжената майка“?
Пръстите му се напрегнаха и той сякаш понечи да хвърли чашата върху мен; хванах палката под бара. При манипулации с времето се опитваш да прецениш всичко, но има толкова много фактори, че никога не поемаш излишни рискове.
Видях го да се отпуска съвсем малко, а в школата на Бюрото ни учат да внимаваме точно за този миг.
— Извинете — рекох. — Просто исках да попитам „Как е работата?“ Нека бъде „Какво е времето?“.
Видът му беше вкиснат.
— Работата е наред. Пиша, печатат ме, храня се.
Налях си и аз една чаша, наведох се към него.
— Всъщност — казах аз, — добре ги пишете… чел съм някои. Изумително уверен сте с женската част.
Беше пропуск, който се налагаше да рискувам, защото никога не признаваше под какви псевдоними пише. Но беше достатъчно кипнал, за да се улови само за последните ми думи.
— Женската част! — повтори той, като изсумтя. — Да, познавам женската част. Полага ми се.
— Така ли? — усъмних се аз. — Сестри ли имате?
— Не. Няма да повярвате, ако ви разкажа.
— Хайде — подканих го аз, — барманите и психиатрите знаят, че нищо не е по-странно от истината. Ами, синко, ако бяхте чули историите, които са ми разказвали… щяхте да забогатеете. Невероятни.
— Вие просто не знаете какво означава думата „невероятно“!
— Така ли? Нищо не може да ме изненада. Винаги съм чувал нещо по-лошо.
Той отново изсумтя.
— Искате ли да се обзаложим на останалото в бутилката?
— Обзалагам се на пълна бутилка — поставих я на бара.
— Добре.
Направих знак на другия барман да поеме работата. Бяхме в отдалечения край, който си запазвах, като нареждах върху бара буркани с яйца в саламура и други боклуци. В другия край имаше няколко души, които наблюдаваха боксов мач, накой беше пуснал музикалния автомат — при нас беше интимно като в леглото.
— Дадено — поде той. — Да започнем с това, че съм незаконороден. Истинско копеле — съобщи ми той рязко. — Родителите ми не бяха женени.
— Нищо особено — настоях аз. — И моите не бяха.
— Когато… — Той замълча и за първи път видях леко затопляне в погледа му. — Наистина ли?
— Да. Стопроцентово копеле. Всъщност, — прибавих аз, — в моя род никой не се жени. Само копелета сме.
— Не се опитвайте да ме будалкате… вие сте женен. — Той посочи пръстена ми.
— О, той само прилича на венчална халка. — Показах му го. — Нося го, за да се пазя от жените. Пръстенът е античен, купих го от един колега през 1985, а той го бе донесъл от предхристиянския Крит. Световната змия, която си изяжда опашката, вечен и безкраен жест. Символ на великия парадокс.
Той почти не го погледна.
— Ако наистина сте незаконороден, знаете как се чувствува човек в такова положение. Бях малко момиче…
— Охо! — възкликнах. — Правилно ли чух?
— Кой разправя историята? Когато бях малко момиче… Слушайте, чували ли сте някога за Кристин Джоргенсън? Или за Робърта Коуън?
— Аха, случаите с промяна на пола? Искате да кажете…
— Не ме прекъсвайте, защото ще млъкна. Намерено дете съм и са ме оставили на едномесечна възраст в сиропиталище през 1945 г. в град Кливлънд. Когато бях малко момиче, завиждах на децата, които имаха родители. После, когато научих за пола — повярвайте ми, татенце, в сиропиталището такива работи се научават бързо…
— Зная.
— Заклех се тържествено, че моите деца ще имат и майка, и баща. Това ме запази „чиста“, значително постижение в онова обкръжение. За да успея, трябваше да се науча да се бия. После пораснах и ми стана ясно, че имам много малка възможност да се омъжа — по същата причина не бях и осиновена. — Той се намръщи. — Имах конско лице, щръкнали зъби, косата ми беше права, а гърдите — плоски.