— Кажете, — той не произнесе името ми, — мислили ли сте някога, че жлезите ви не са наред?
— Какво? Не, разбира се. Какво искате да кажете?
Той се поколеба.
— Ще ви дам това на една доза, после ще сложим инжекция, за да можете да поспите и да избегнете раздрънкването на нервите.
— Защо? — попитах аз.
— Да сте чували за онзи шотландски лекар, който бил жена до тридесет и пет годишна възраст? После го оперирали и се превърнал в мъж и по закон и по медицинско определение. След това се оженил. Всичко му било наред.
— Какво общо има това с мен?
— Нали това ви разправям. Вие сте мъж.
Опитах се да се изправя в леглото.
— Какво?
— Не се тревожете. Когато ви отворих, настана истинска бъркотия. Прътих да извикат главния хирург, докато вадех бебето, после се консултирахме над вас върху операционната маса и в часове наред работихме, за да спасим каквото можем. Имахте два комплекта органи, не напълно развити. Но женските вече не ставаха за нищо, затова ги изрязахме и подредихме всичко, за да можете да се развиете правилно като мъж. — Той постави ръка на рамото ми. — Не се безпокойте. Млади се, костите ви ще се пригодят, ще наблюдаваме работата на жлезите… и ще направим от вас чудесен младеж.
Заплаках.
— А какво ще стане с бебето ми?
— Не ще можете да го кърмите, защото нямате никакво мляко. Ако бях на ваше място нямаше да го погледна дори. Ще го оставите за осиновяване.
— Не!
Той повдигна рамене.
— Имате прево на избор, вие сте майката… всъщност родителят. Но засега не се тревожете, първо ще ви излекуваме.
На следващия ден ми показаха бебето и после го виждах всеки ден — опитвах се да свикна с него. Никога не бях виждала новородено и не знаех колко са грозни — дъщеря ми приличаше на маймунка. Обзе ме решимост да постъпя с нея както трябва. Но след четири седмици това вече нямаше никакво значение.
— Какво?
— Откраднаха я.
— Откраднаха?
„Неомъжената майка“ едва не събори бутилката, на която се бяхме обзаложили.
— Отвлякоха я… откраднаха я от яслите на болницата! — Той се задъха. — Как ви се вижда това — да отнемат на човека и последното нещо, заради което е заслужавало да се живее?
— Лоша работа — съгласих се. — Хайде да си налеем по още едно. Имаше ли улики?
— Полицията не можа нищо да открие. Някой дошъл да го види. Казал, че е чичо на детето. Когато сестрата не гледала, той го взел и си излязъл.
— Описание?
— Някакъв мъж с обикновено лице като вашето или моето. — Той се намръщи. — Предполагам, че е бил бащата на детето. Сестрата се кълнеше, че бил по-възрастен мъж, но може да е използувал грим. Кой друг би откраднал моето бебе? Понякога бездетни жени се решават на подобно нещо, но кой е чувал мъж да го направи?
— Какво стана с вас после?
— Още единадесет месеца в проклетото заведение и три операции. След четири месеца започна да ми расте брада и преди да напусна болницата вече се бръснех редовно… и не се съмнявах, че съм мъж. — Той се захили. — Заглеждах се в деколтетата на сестрите.
— Добре де, — рекох аз, — струва ми се, че сте се оправили. Ето ви тук, нормален мъж, печелите добре, нямате никакви неприятности. А пък животът на жената не е никак лесен.
— Какво пък знаете вие? — изгледа ме той гневно.
— Че какво?
— Да сте чували израза „опропастена жена?“
— Ами преди много години. Днес не означава почти нищо.
— Аз бях опропастен като жена, онзи тип наистина ме опропасти. Вече не бях жена, а не знаех как да стана мъж.
— Предполагам, че е трябвало да свикнете.
— Не можете да си го представите. Не става въпрос да се научиш как да се обличаш или да не влизаш в погрешната тоалетна — с това свикнах още в болницата. Но как можех да живея? Каква работа можех да намеря? По дяволите, дори не знаех да карам кола. Нямах занаят, не можех да се заема с физическа работа — прекалено много белези и шевове. Мразех го, защото провали възможността да постъпя в женския спомагателен корпус, но омразата ми се засили, когато се опитах да постъпя в Космическия корпус. Само като погледнаха корема ми и ме обявиха за негоден за военна служба. Военният лекар се занимава доста с мен от любопитство, беше чел за моя случай.
Затова смених името си и дойдох в Ню Йорк. Преживях известно време като помощник-готвач, после си купих пишеща машина и станах писач на писма — същинска смешка! За четири месеца преписах четири писма и един ръкопис. Ръкописът беше за списанието „Разкази за истинския живот“ и не заслужаваше изхабената за него хартия, но глупакът, който го беше написал, успя да го продаде. Това ми даде добра идея — купих няколко „интимни“ списания и ги разучих. — Той ме погледна цинично. — Сега вече знаете защо така добре описвам историите на неомъжените майки… заради единствената версия, която никога не съм използувал — истинската. Спечелих ли бутилката?