— Но… Май разправяхте, че това било машина на времето?
Посочих му към един от прозорците.
— Прилича ли ви на октомври? Или на Ню Йорк? — Докато зяпаше пъпките по дърветата и пролетния пейзаж, аз отново отворих куфара, извадих пачка стодоларови банкноти, проверих номерата и подписите дали съответствуват на 1963 г. Бюрото на времето не обръща внимание на разходите (не му струва нищо), но не желае да се получават излишни анахронизми. Повечко грешки и съдът ще ви изпрати на заточение в някой неприятен период, като да кажем 19… с дажби и принудителен труд. Никога не правя такива грешки, парите бяха редовни. Той се обърна и попита:
— Какво стана?
— Той е тук. Вървете навън и го хванете. Ето ви пари за разноските. — Подадох му ги и добавих: — Оправете се с него, после ще ви намеря.
Стодоларовите банкноти оказват хипнотичен ефект върху човек, който не е свикнал с тях. Когато го изведох в преддверието, и заключих вратата след него, той ги броеше с невярвящ поглед. Следващият скок беше лесен, малко преместване в същата епоха.
1700 — V — 10 март 1964 — Кливлънд — сградата „Апекс“.
Под вратата беше пъхната бележка, в която се казваше, че договорът ми за наемане изтича през следващата седмица, нямаше друга разлика в стаята. Навън дърветата бяха голи и се канеше да завали сняг. Забързах, като взех само съвременните пари, сакото, шапката и палтото, които бях оставил, когато наех стаята. Взех под наем една кола и отидох в болницата. Отне ми двадесет минути да отегча сестрата в отделението на новородените до такава степен, че успях да задигна бебето, без да ме забележат. Върнах се в стаята си. Сега нагласата на ръчките бе по-сложна, защото сградата не е съществувала през 1945 г. Но бях изчислил всичко предварително.
0100 — V — 20 септември 1945 г. — Кливлънд — мотела „Скайвю“.
Полевият уред, бебето и аз пристигнахме в мотела извън града. Още преди се бях регистрирал като „Грегори Джонсън от град Уорън, щата Охайо“, така че влязохме в стаята, където завесите бяха спуснати, прозорците затворени, вратите заключени, а подът разчистен, за да има място за преместванията на машината, докато търси.
Всичко беше наред. Джейн спеше дълбоко. Отнесох я в една голяма картонена кутия и я сложих върху задната седалка на колата, с която се бях снабдил преди. Стигнах до сиропиталището, оставих я на стъпалата и се отдалечих. Отидох до бензиностанцията наблизо и се обадих по телефона в сиропиталището. После се върнах с колата навреме, за да видя как внасяха кутията вътре, продължих да карам и оставих автомобила близо до мотела. Влязох в стаята, прескочих в сградата от 1963 г.
2200 — V — 24 април 1963 г. — Кливлънд — сградата „Апекс“.
Бях разпределил времето точно — точността при преходите във времето зависи от обхвата, освен при връщане на нула. Ако бях прав, в тази приятна пролетна нощ Джейн откриваше в парка, че не е толкова „добро“ момиче, колкото е мислила. Взех такси, закара ме до къщата на ония скръндзи и накарах шофьора да ме чака зад ъгъла, а аз се скрих в сенките.
Скоро ги видях да се задават по улицата прегърнати. Той я доведе до прага на входната врата и дълго се кани да я целуне за лека нощ… по-дълго, отколкото си мислех. После тя се прибра, а той си тръгна. Влязох в крак с него и го хванах подръка.
— Това е всичко, синко — съобщих му спокойно. — Върнах се да ви взема.
— Вие! — викна той и се задъха.
— Аз. Сега знаете кой е той — а след като премислите, ще разберете и вие кой сте… ако се размислите повечко, ще разберете кое е бебето… и кой съм аз.
Той не отговори, беше много потресен. Ужасно е да ти докажат, че не можеш да устоиш да съблазниш сам себе си. Отведох го в сградата „Апекс“ и отново прескочихме във времето.
2300 — VII — 12 август 1985 г. — базата „Роки“.
Събудих дежурния сержант, показах му пропуска си, наредих му да го настани за спане, да му даде от хапчетата на щастието и на сутринта да го завербува. Сержантът не остана много доволен, но чинът си е чин, независимо от епохата. Изпълни нарежданията ми, като несъмнено си мислеше, че при следващата ни среща може той да е полковник, а аз — сержант. Което в нашия корпус е вероятно да се случи.
— Как се казва? — попита той.
Написах го. Той сбърчи вежди.
— Значи така, а? Хм…
— Свършете си работата, сержант. — Обърнах се към човека, когото бях довел. — Синко, неприятностите ви свършиха. Ще постъпите на най-добрата работа, която някой е измислял, и ще се справите добре. Зная го.
— Но…
— Никакво но. Поспете добре, после обмислете предложението. Ще ви хареса.