— В това съм уверен! — съгласи се сержантът. — Погледнете ме! Роден съм през 1917 година, а още съм жив, млад и се наслаждавам на живота.
Върнах се в стаята за преход във времето и нагласих всичко на нула.
2301 — V — 7 ноември 1970 г. — Ню Йорк — „Бара на татко“.
Излязох от склада, като носех бутилка „Драмбуи“, за да оправдая едноминутното си отсъствие. Помощникът ми спореше с клието, който беше пуснал „Аз съм собственият си прадядо“.
— Остави го — рекох аз. Бях много уморен.
Тежко е, но все някой трябва да го върши, напоследък много трудно се набират хора, особено след грешката през 19… Можете ли да се сетите за по-добър източник за набиране на агенти, отколкото да събирате хора, напълно оплескали се в собственото си общество, и да им предлагате добре платена, интересна (макар и понякога опасна) работа за справедлива кауза? Всеки знае защо войната през 19… не избухна. Защо не се взриви бомбата, предназначена за Ню Йорк, и защо стотици други неща не се развиха както бяха планирани. Всичко беше предотвратено от такива като мен.
Но не и грешката през 19… Вината не беше наша и нищо не можеше да се поправи. Нещо или е станало, или не е, и то вовеки веков. Но подобна грешка никога няма да се повтори. Нареждането от 1992 г. се е погрижило за това.
Приключих пет минути по-рано. В касата оставих писмо за дневния управител, в което го уведомявах, че приемам предложението му, затова да се види с адвоката ми, тъй като отивам на продължителна почивка. Бюрото може и да не използува парите, които ще плати, но винаги настоява всичко да е уредено докрай. Влязох в стаята зад склада и се върнах в 1993 г.
2200 — VII — 12 януари 1993 — Спомагателния щаб под Скалистите планини.
Обадих се на дежурния офицер и отидох в стаята си с намерението да спя цяла седмица. Бях взел бутилката, на която се бяхме обзаложили (нали я спечелих все пак) и пийнах малко, преди да съчиня доклада си. Вкусът на напитката беше отвратителен и се зачудих как съм могъл въобще да я пия. Но беше по-добра, отколкото нищо; не обичам да съм напълно трезвен, защото много се размислям. Но и не се напивам: на другите им се привиждат змии, а на мен — хора.
Издиктувах доклада: четиридесет завербувани, всичките одобрени от Психологичното бюро — включително собствената ми личност, за която знаех, че ще получи одобрение. Нали бях тук? После съчиних молба за ново назначение; беше ми дотегнало да вербувам. Пуснах двете касети в отвора и се отправих към леглото.
Погледът ми се спря върху „Частните правила на времето“, които висяха над леглото.
Не ме вдъхновиха както по времето, когато постъпих. Тридесет субективни години прескачане във времето изморяват. Съблякох се и погледнах корема си. Цезаровото сечение оставя голям белег, но сега съм толкова окосмен, че не го забелязвам, ако не се вгледам.
Погледнах пръстена на ръката си.
Змията, която вечно изяжда опашката си… Зная откъде произхождам аз. Но откъде идвате всички вие, призраците?
Усетих, че ме заболява главата, но едно от нещата, които не взимам, са хапчетата против главобол. Веднъж глътнах и всички вие изчезнахте.
Легнах си и свирнах на лампата да изгасне.
Вие всъщност въобще не сте тук. Само аз съм… Джейн… тук сред мрака.
Ужасно ми липсвате!