— Как така семейството е било избрано?
— Ами момчето никога не би отишло да задава въпроси на компютъра, ако баща му не бе арестуван. А баща му никога нямаше да бъде арестуван, ако Мултивак не бе го обвинил, че е замислил унищожението на Мултивак. Действията на компютъра са задвижили верижна реакция, която едва не доведе до разрушението на Мултивак.
— Но тук няма никаква логика — в гласа на Гулиман прозвучаха умоляващи нотки. Директорът се чувстваше нищожен и безпомощен, той буквално бе на колене, умолявайки този Отман, този, който бе прекарал половината от живота си с Мултивак, да му вдъхне отново увереност.
Но Отман не направи нищо подобно:
— Доколкото зная, това е първият опит на Мултивак в тази насока. До известна степен планът му е добър. Правилно е подбрал семейството. Внимавал е да не даде точно определение нито за бащата, нито за сина, за да ни насочи в погрешна посока. И все пак е действал като аматьор. Не е могъл да преодолее собствените си инструкции, благодарение на които ни съобщи за вероятността да бъде унищожен самият той. Тази вероятност непрекъснато се увеличаваше с всяка наша погрешна стъпка. Компютърът не е могъл да отмени записа на отговора, който е дал на момчето. По-нататък той вероятно ще се научи как да ни мами. Ще се научи как да скрива някои факти, да не отбелязва други факти. Отсега нататък всяко нареждане, което Мултивак издаде, може да носи зародиша на неговото собствено унищожение. А ние изобщо няма да разберем. Колкото и да внимаваме, в крайна сметка Мултивак ще успее. Аз мисля, господин Гулиман, че вие сте последният директор на тази организация.
Гулиман нанесе бесен удар с юмрук по бюрото си:
— Но защо, защо, защо? Дяволите да ви вземат, защо? Каква е повредата? Не може ли да бъде поправена?
— Не мисля, че е възможно — промълви Отман отчаян. — Никога досега не ми е идвало наум нищо подобно. Не ми се е налагало да мисля за това до този момент, но сега ми се струва, че съм в края на пътя си, защото Мултивак е на изключително високо ниво. Той е толкова усъвършенстван, че реакциите му вече не приличат на реакциите на машина, а на живо същество.
— Вие сте луд. И какво?
— Вече повече от петдесет години ние стоварваме човешките тегоби върху Мултивак, върху това живо същество. Ние го молим да се грижи за нас — за всички заедно и за всеки поотделно. Молим го да съхранява нашите тайни, молим го да поеме нашите злини и да ни пази от тях. Всеки един от нас идва при него с тревогите си, стоварва отгоре му собствените си проблеми. Сега възнамеряваме да го натоварим и с тегобите на човешките болести — Отман замълча за миг и после изведнъж избухна: — Господин Гулиман, Мултивак е понесъл от години върху плещите си всичките тегоби на света, но вече е уморен.
— Лудост. Каква лудост — промълви Гулиман.
— Тогава, позволете ми да ви демонстрирам нещо. Нека да го подложа на тест. Може ли да използвам веригата за управление на Мултивак тук, във вашия кабинет?
— Защо?
— За да му задам един въпрос, който никой никога не му е задавал.
— Така ще му навредите ли? — запита припряно Гулиман.
— Не. Но той ще ни даде необходимия отговор.
Директорът се поколеба за миг. После се реши:
— Хайде.
Отман използва пулта за управление върху бюрото на Гулиман. Пръстите му ловко изписаха въпроса: „Мултивак, какво искаш за себе си повече от всичко на света?“
Времето между въпроса и отговора се проточи за двамата непоносимо дълго, но нито Отман, нито Гулиман смееха да си поемат дъх.
После се чу изщракване и пред очите им се появи едно картонче. Малко картонче. А върху него отчетливо бе написано:
— Аз искам да умра.