Въпреки това продължаваше трескаво да търси начин да се измъкне и след миг видя отговора само на сантиметри от лицето си. Смътно си спомняше краткия разговор за правилата на боя, преди да започнат, но точно сега това нямаше никакво значение. Най-важното бе младокът да не го победи. В последно усилие да избегне бедствието, Хърли пусна китката на противника и замахна със свободната си ръка. Напипа тестисите на хлапака и ги стисна с всичките сили, които му бяха останали.
5.
Кенеди се върна в къщата при езерото малко след шест вечерта. Чувстваше се уморена, гладна и изобщо не й беше до спорове с Хърли, но имаше няколко нови неща, които искаше да обсъдят. Една от непредвидимите и ставащи все по-сложни особености на работата й бе неспособността да разговаря свободно с колегите си. Чуждите разузнавателни служби, които действаха във Вашингтон, винаги бяха представлявали заплаха, но не те я безпокояха толкова. Сега я притесняваха повече представителите на властта в собствената й страна и новото поколение журналисти, които търсеха нов скандал като „Уотъргейт“, изтичането на секретна информация от Пентагона или аферата с иранските контри. Тези два фактора бяха провалили кариерата на стотици хора и бяха нанесли сериозни щети на националната сигурност. Всички във Вашингтон като че ли се състезаваха да пречат по всякакъв начин на службите, натоварени с безопасността на Америка. Странно, но в това отношение Кенеди беше раздвоена. Както често казваше учителят й в занаята, Томас Стансфийлд, „големите шпиони не се оплакват от правилата, те просто намират начини да ги заобиколят“.
Тя спря пред къщата и се качи на верандата, като вече със свито сърце очакваше поредния сблъсък с Хърли. Дръпна мрежестата врата срещу комари и влезе. Стаите от двете страни бяха празни, затова мина по коридора и влезе в кухнята. Спря на границата между дъските и линолеума. На масата седеше Стан Хърли, целият в синини и драскотини. Пред него имаше чаша изстудено уиски, до подпухналата си долна устна притискаше бутилка „Мейкърс Марк“, а до подпухналото си дясно око — торбичка с лед. Срещу него, облегнат на кухненския плот, стоеше Трой Чилда — трийсет и две годишна бивша зелена барета и дясна ръка на Хърли. Чилда безуспешно се стараеше да не показва усмивката си от окаяния външен вид на шефа си.
— Забавно ли ти се вижда? — изръмжа Хърли.
— В никакъв случай — със сериозен, престорено искрен глас отговори Чилда.
— Задник. Ще видиш, като те пратя на ринга срещу него. Няма да ти е толкова весело, след като ти удари няколко тупаника.
— Какво става? — попита Кенеди, която нямаше представа за какво говорят.
Хърли не я беше видял досега заради торбичката с лед на дясното си око и не я бе чул, защото ушите му още звъняха от боя. Той завъртя глава към нея, свали леда и показа окото си — толкова подуто, че почти се беше затворило. Кожата наоколо бе червена и лъщеше.
— Става това — заговори той с нарастващ гняв, — че тоя шибаняк, който ми изтърси днес, ми разказа играта.
На Кенеди й се изясни всичко.
— Искаш да кажеш, че моят новобранец те е подредил така?
— Не се прави на невинна. Изобщо не ми е до шеги.
Хърли тресна чашата си на масата и взе бутилката бърбън. Наля си до ръба.
— Нямам представа за какво говориш — искрено каза Кенеди.
Хърли отпи голяма глътка и измърмори:
— Да, бе, нямаш. Нали ти си го вербувала. Даде ми някакво скалъпено досие, в което не пише нищо съществено. Не бяхме говорили и минута, когато копелето предложи веднага да проверим дали става за тая работа. — Хърли отпи още една глътка бърбън, после с преправен писклив глас, имащ за цел да имитира Рап, добави: — „Хайде да ускорим нещата. Да разберем дали имам данни да се справя.“
— Моят новобранец те е подредил така? — отново попита Кенеди, все още не съвсем сигурна, че разбира правилно.
Той пак тресна чашата си върху масата. Този път кафеникавата течност се разпръска.
— Да, по дяволите! Не ми се преструвай на изненадана. — Размаха обвинително пръст към нея. — Ти си планирала всичко. Хубав номер ми погоди.
— Нямам представа за какво говориш. Да не искаш да кажеш, че моят новобранец те е победил?