— Този път ги направи както трябва, малоумнико — изсъска той.
Рап бе плувнал в пот, мръсен, умираше от жега и не търпеше обиди от никого. Беше направил набиранията си по всички правила. Ако някой можеше да бъде обвинен, че хитрува, това бе точно натрапникът, който се опитваше да го мъмри. Рап се изкушаваше да му даде урок, като го свали на земята, но реши, че ще има достатъчно време за това по-късно. Затова се обърна мълчаливо и зачака реда си.
— Точно така — рече мъжагата. — Бъди послушно момче и не се опитвай да се перчиш. Само този път направи набиранията както трябва.
Следобедът мина спокойно и момчетата дори получиха разрешение да се изкъпят в езерото, за да се разхладят преди вечеря. Рап гледаше да стои настрана от Виктор, но постоянно го наблюдаваше. Под това име се подвизаваше якият младеж. Тъй като беше забранено да използват истински имена, инструкторите им бяха измислили фалшиви. Рап беше Ървинг и вече всички го наричаха Ърв. Другите пет момчета бяха Фред, Рой, Глен, Бил и Дик.
Всички изглеждаха кротки, стояха със сведени глави, но очите им постоянно шареха. Разменяха си многозначителни погледи — вид мълчалива комуникация. Понеже беше забранено да говорят за миналото си, никой не споменаваше дали е служил в армията или в какво подразделение е бил. Това правеше положението много интересно за Рап. Инструкторите най-вероятно знаеха, че той няма военна подготовка, но другите новобранци нямаха представа.
Когато поставиш група мъже в ситуация, в която е забранено да говорят за миналото си, между тях се създават доста странни отношения. Почти нямаше за какво да си приказват и по време на вечерята. Рап си легна, за да сложи лед върху слабините си, и се загледа съсредоточено върху бавно въртящия се вентилатор на тавана точно над него. Отново проиграваше схватката през деня и се опитваше да измисли как по друг начин би могъл да действа. В един момент Виктор се появи до леглото му.
— Как се казваш? — попита шепнешком той.
Рап погледна към вратата, където единият от инструкторите даваше заповеди на друг новобранец, и отговори:
— Ърв.
— Не, глупако. Питам за истинското ти име.
Този Виктор започваше да не му харесва. Кенеди го беше предупредила, че личният живот е забранена тема в цялата програма на обучение. Само десет минути по-рано, докато се хранеха, инструкторите отново им го бяха напомнили. Рап безизразно погледна другия младеж и отговори:
— Не чу ли какво казаха инструкторите?
Виктор се усмихна накриво:
— Това са пълни глупости. Само ни будалкат. Играят си с нас. — Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Хайде, кажи… откъде си?
— Каква ти е играта?
— А?
— Какво целиш?
— Само се опитвам да опозная другите момчета.
— Не се обиждай, ама изобщо не ти влиза в работата как се казвам и откъде съм.
— Така значи? — Виктор стисна зъби и лицето му почервеня. — Слушай сега какво ще ти кажа аз. Не си ти този, който ще ми казва кое ми влиза в работата и кое — не.
Рап не харесваше положението, в което се намираше. Лежеше по гръб и беше уязвим. Не искаше другият да си помисли, че може лесно да го сплаши.
— Не ти го казвам аз — отговори спокойно. — Те определят правилата.
Рап кимна към инструктора при вратата.
Инструкторът каза, каквото имаше да казва, и излезе. В помещението останаха само седемте новобранци.
Виктор се разхили:
— Хайде, мамино синче, вече няма кой да те защитава. Мога да те смачкам.
Рап реши, че не е разумно да продължава да лежи. Той бързо свали краката си от леглото и се изправи. Спокойно, но достатъчно високо, за да чуят останалите, попита:
— Какъв ти е проблемът, Виктор?
— Ти си проблемът.
— Виждам. Но кажи какво по-точно. Може да изгладим нещата.
— Едва ли — отвърна мъжагата презрително. — Приличаш ми на някакъв глезльо. Не ти е мястото тук.
— Ами… хайде да проверим.
Рап посочи тепиха за борба. Мъжагата се изсмя:
— Нямаш шанс.
Мич кимна многозначително и отиде до постелката.
— Жална ти майка, Виктор.
— Какво каза?
— Казах: „жална ти майка“ — изкрещя Рап.