Едно от кучетата излая и измежду боровете се чу бръмчене на мотор. Не беше ревът на американска машина, а по-скоро мъркането на японска или германска. Хърли въздъхна леко, отчасти с облекчение, отчасти примирено. Това трябваше да е докторът. Явно Кенеди го бе извикала. Между дърветата се появи светлина от фар и след няколко секунди мотоциклетът излезе иззад завоя. Двигателят му бе толкова безшумен, че Хърли чуваше скърцането на чакъла под гумите му. Машината спря пред къщата, Люис смъкна стъпенката с крак и изключи двигателя. Извади от една от страничните чанти плоско дървено трупче, постави го под мотоциклета, после свали каската си.
Психиатърът прокара пръсти през рошавата си руса коса и погледна Хърли. Веднага забеляза подутото му око, но това, което го разтревожи повече, бе изражението му, което едва наскоро бе започнал да разбира.
— Труден ден, а?
Инструкторът се опита да се засмее непринудено:
— В този занаят няма лесни дни. Знаеш го.
Люис кимна. Много добре знаеше какви поражения нанася тази професия върху човека, и не само върху тялото. При физическите рани положението беше ясно. Или заздравяваха, или не. Пораженията върху душата и ума бяха съвсем друго нещо.
9.
Очуканото, мръсно пежо намали. Шофьорът се наведе над кормилото и огледа наляво и надясно цялата улица „Хамра“. Спътникът му отдясно направи същото, но по-неохотно. Нямаше светофар, нито знак „Стоп“, но навиците, придобити през войната, трудно се преодоляваха. Самир беше най-младият от четирима братя. Другите трима бяха загинали във войната, която бе съсипала този красив в миналото град. Най-близкият от братята му, само с тринайсет месеца по-голям от него, беше убит от РПГ снаряд на същото това кръстовище. За западните журналисти, които отразяваха кървавата гражданска война, улица „Хамра“ бе известна като „Зелената линия“. Али и приятелите му я наричаха „Ничия земя“.
Това бе улицата, която разделяше Източен от Западен Бейрут и до известна степен, мюсюлманите от християните, или по-точно — мюсюлманите шиити от християните маронити. И от двете страни на улицата имаше квартали, където живееха малки групи сунити, арменци, източноправославни и друзи. Някои от тези общности бяха по-изложени на бойните действия и бяха почти изчезнали по време на продължителните и ожесточени сражения. Други, по-слабо пострадали, сега се възстановяваха. Гражданската война в много отношения напомняше на боевете между конкурентните мафиотски банди в Чикаго през двайсетте години, но се водеше с много по-тежки оръжия.
След като войната официално бе свършила преди близо две години, градът вече показваше признаци на живот. Християните от изток строяха с главозамайваща бързина; мюсюлманите на запад се опитваха да ги догонят. Навсякъде стърчаха строителни кранове и сега имаше по-голяма опасност да те сгази самосвал или булдозер, отколкото да те застреля снайперист. Поне в определени райони. Улица „Хамра“ не беше от тях. Тук сградите все още бяха надупчени и изтърбушени, идеални укрития за снайперисти.
Самир внимателно огледа къщите отляво, а седящият до него Али — отдясно.
— Предпазни мерки, а? — с хриплив глас отбеляза мъжът на задната седалка.
Самир го погледна смутено в огледалото и измънка:
— Съжалявам.
Асаф Саяд кимна и дръпна от цигарата си. Спомни си как братът на Самир бе загинал недалеч от тук. Много добри мъже бяха паднали на тази проклета улица. Саяд обаче нямаше навик да си приказва с подчинените си. Такава фамилиарност само ги караше да си въобразяват разни неща. Вредни неща. От тях се искаше да изпълняват заповеди. Освен това той не желаеше да се сближава прекалено с момчетата за временно ползване, работещи за него. По-лесно е да преживееш смъртта на някого, когото не познаваш добре, отколкото на близък приятел.