Вторият прескочи по същия начин, а третият подходи малко по-различно, като се набра на ръце. След ниската стена имаше десетметрова права отсечка и втора стена, висока около пет метра, от която висяха въжета. За да я преодолееш, не се изискваше особено майсторство, достатъчно бе да се хванеш здраво за въжето, да опреш крака в стената и да се набереш нагоре. Следваше препятствие с бодлива тел, също доста лесно за преодоляване. Трябваше да се завреш под нея, да се притиснеш до земята и да пропълзиш. След това имаше голяма корабна мрежа, опъната между два големи бора. Следваха подредени на зигзаг греди на около метър над земята. Те изпълняваха ролята на висящ мост за тренировка на равновесието.
Рап не успя да види какво има след гредите, защото дойде неговият ред. Той бързо избърса длани в шортите си и когато сержант Смит му даде знак, хукна към ниската стена, повтори точно движенията на първия новобранец, скочи и се хвана за ръба на стената. Набра се, прескочи и се приземи меко от другата страна. Втората, по-висока стена, наистина беше лесна за преодоляване, а бодливата тел не го затрудни изобщо. Ако някой не можеше да се научи на нещо толкова елементарно като пълзенето, направо можеше да си върви вкъщи. Мрежата се оказа първото по-сериозно препятствие. Когато се покачи на една трета от нея, Рап забеляза, че в средата е увиснала, затова се премести леко встрани. Следващите препятствия бяха лесни. Гредите бяха фасулска работа, висящите автомобилни гуми не го затрудниха, прехвърлянето по въжетата бе като игра на детска катерушка.
Следваше успоредка с разположени на различна височина лостове, на каквито се състезават жените гимнастички. Той спря, не знаеше какво да прави с двете хоризонтални греди. В този момент като по сигнал единият инструктор му закрещя какво да прави, и да го направи бързо. Ако се съдеше по обясненията, този способ за преминаване изглежда беше много добър начин да си счупиш ребрата, но тъй като не можа да измисли друг, Рап скочи, хвана се за първия лост, прехвърли се през втория и продължи през още автомобилни гуми и едно препятствие, наречено бирмански мост. Следваха още греди, въжета и стени за прескачане и накрая — спринт до финала.
Когато Рап пресече линията, сержант Смит гледаше хронометъра и клатеше глава. Погледна Рап с нескрито презрение и измърмори:
— Много слабо.
Рап стоеше прегънат на две, опрял длани на коленете си. Преструваше се на по-уморен, отколкото беше в действителност. Идеше му да се подсмихне. Не вярваше представянето му да е било чак толкова лошо. Младежът, който стартира след него, още не беше финиширал. Обърна се да види как се справят последните двама. В другия край на полосата, на петдесетина метра назад, забеляза русия мъж, когото бе видял сутринта на верандата. Стоеше в края на гората и го гледаше внимателно, без да крие интереса си към него.
12.
Кенеди остави колата си на източния паркинг и влезе в главната квартира на ЦРУ точно в осем часа и три минути. Беше използвала единия час и половина на връщане от езерото Ана, за да си състави план как да разпредели задълженията си, официални и неофициални. Работа й беше секретна, което изключваше воденето на каквито и да било записки и документация. Тя подреждаше всичко в главата си и всеки път, когато идваше в главната квартира, трябваше да има план за действие. Когато вратата на асансьора се отвори на шестия етаж, отпред много загрижен я чакаше един от шефовете й.
Макс Пауърс я върна обратно в асансьора и измърмори:
— Проблем.
Пауърс беше началник на отдела за Близкия изток. На Кенеди й беше трябвало доста време, докато свикне със стила му на работа. Той бе известен с това, че изреченията му обикновено се състояха само от по една дума. Колегите му, които го познаваха по-отдавна, го наричаха Лаконичния Макс.
Кенеди се върна в асансьора и попита:
— Какво е станало?
Веднага я обзе страх — както всеки път, когато влезеше в сградата — че са разкрили тайната й операция.
— Бейрут — отговори кратко Пауърс.
„Бейрут“ би могло да означава много неща, но в тази августовска утрин Кенеди направи само една връзка:
— Джон?
— Да.
— Гадост — прошепна тя.
Джон Къминс беше един от агентите им под прикритие, който само преди три дни бе заминал за Ливан. Предишната седмица в Бейрут бяха отвлекли американски бизнесмен, работещ в информационна фирма. Оказа се, че компанията е собственост на тексасец с големи връзки във Вашингтон. Собственикът бе възпитаник на старите порядки, бивш военен и в продължение на трийсет години безплатно и доброволно беше изпращал на ЦРУ и Пентагона всякаква информация, която той и служителите му събираха при международните си сделки. Много хора в столицата му бяха задължени и сега явно бе решил да си поиска вересиите.