Люис реши да импровизира. Протегна се, сключи ръце зад тила си и попита:
— Осъзнаваш ли с какво си се захванал?
Рап го погледна с тъмнокафявите си очи и сви рамене, сякаш не смяташе за необходимо да посочва очевидното.
— Не умея да чета мисли — каза Люис. — Искам да ми отговаряш с думи.
— Ако всичко върви добре, ще ме превърнете в живо оръжие… в убиец.
Психиатърът се замисли за момент над този прям отговор, после уточни:
— Не аз лично, но по принцип, да, това е целта.
Рап кимна леко, сякаш нямаше нищо против, и продължи да гледа право в сините очи на човека, който през последните дни го наблюдаваше от разстояние.
— Имаш ли някакви опасения?
— По-скоро не.
Люис опря длан на бюрото и след като известно време я гледа втренчено, отбеляза:
— Нормално е да имаш.
Младежът се усмихна леко:
— Вероятно.
— Е, имаш ли някакви опасения?
Въпросът не беше конкретен, а Рап обичаше ясните неща.
— В какъв смисъл?
— Това е сериозно обвързване. Повечето ти връстници сигурно вече гонят кариера в големия бизнес.
Наистина, имаше доста такива, но Рап само кимна.
Люис забеляза, че младежът не се старае да му се хареса. Не показваше и открито неуважение, което много кандидати използваха като защитен механизъм. Поведението му бе идеално балансирано. Люис реши да пропусне обичайната двайсетминутна подготвителна част и да говори по същество.
— Запитвал ли си се някога какво е да убиеш човек?
Рап кимна. Бе преминал през много душевни терзания по този въпрос, но не смяташе да ги споделя нито с този човек, нито с друг.
— Това хубаво ли е според теб?
Този път младежът се изсмя. Люис познаваше този метод за избягване на истинския отговор, но реши да не реагира агресивно. Затова и той се усмихна.
— Кое е смешното?
— Мога да ви отговоря по шест различни начина и в зависимост от поведението ви и шестте могат да ви се сторят приемливи или безумни.
— Как така?
— Всичко зависи от обстоятелствата.
— Обстоятелствата са важни — съгласи се психиатърът. — Дай ми пример.
Рап се замисли за момент, преди да отговори:
— Ако лежа през нощта в леглото си и обмислям как да убия някого, който е разбил колата ми и ме е обрал, може би най-точната преценка ще бъде, че не мога да контролирам гнева си и не разбирам принципа, че наказанието трябва да е съизмеримо с престъплението. — Той постави загорялата си от слънцето ръка на облегалката на стола и се загледа през прозореца, като се двоумеше каква част от истината да издаде. — Но ако не мога да заспя, защото копнея от желание да издълбая с ножа си очите на терорист, който е убил двеста невинни граждани… — Рап сви рамене — … това може би не е толкова неоправдано.
Този прям отговор хареса на Люис. В желанието си да предизвика по-силна реакция той попита:
— Мъчно ли ти е за приятелката ти?
Мич го погледна разочаровано и поклати глава.
— Какво има? Обидих ли те по някакъв начин?
— Не… не бих казал…
— От начина, по който ме погледна, ми се стори, че се засегна.
— Дойдох по собствено желание, но не ми е до такива игрички.
— Какви игрички?
— Вие сте психолог, нали? — Без да изчака отговора, продължи: — Наблюдавахте ме през последните три дни. Забелязах, че ми отделяте голямо внимание. Повече, отколкото на другите. Внимателно обмисляте какво говорите и със сигурност сте чели досието, което сте сложили на бюрото. Знаете за какво съм тук.
Люис не издаде изненадата си от това, че Рап се беше досетил за професията му.
— Работата ми е да задавам въпроси.
— Хубаво, но защо ме питате дали ми е мъчно за нея? Не е ли очевидно?
— Затова ли си тук?
— Не съм дошъл, защото ми е мъчно за нея. Мъчно ми е за много хора. За баща ми, който почина, когато бях на тринайсет. За дядо ми и баба ми. Някой ден ще ми бъде мъчно за майка ми, когато почине, а ако станем приятели, и за вас ще ми бъде мъчно. Това е част от живота. Дошъл съм тук по много очевидна причина. И съм сигурен, че я знаете.
Новобранецът изведнъж бе поел водещата роля в разговора, но това напълно устройваше Люис.
— Отмъщение?
— Предпочитам думата „възмездие“, но това е въпрос на гледна точка.