Отличникът в стрелбата, идващ от специалните части на военноморския флот — „тюлените“, за когото Рап се беше досетил, че е от Тексас, излезе пред строя, като клатеше глава, отчаян от строгото наказание. Изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Джонс тръгна към бараката и му заповяда да го последва. Сержант Смит поведе останалите към спортната площадка, но преди да се отдалечат, Бил се обърна към групичката и извика:
— Виктор, мръсник такъв! Казах ти, че не искам да говоря за това, но ти не спря да ми досаждаш. — Погледна Джонс и попита: — Защо не изгоните и него?
— Тръгвай. Ще говорим в бараката.
— Защо само аз? Той също ми каза името си и откъде е — негодуваше Бил.
Виктор се изсмя:
— Глупак. Казах ти фалшиво име.
— Защо го направи, по дяволите? — попита един от младежите в строя.
— Гадняр — измърмори друг.
— Трябва да сте ми благодарни — безгрижно отговори Виктор. — Един конкурент по-малко.
Сержант Смит заповяда да млъкват и да заемат позиция за лицеви опори:
— Следващият, който проговори, изхвърча. Почвайте да помпате.
Рап легна по корем в росната трева и започна да се изтласква с ръце и да се спуска, като броеше наум опорите. Беше направил толкова много през последните пет дни, че вече ги възприемаше като нещо естествено — почти като дишането. Някъде между четирийсетата и петдесетата започна да изпитва истинска омраза към Виктор. Пожелаваше си гаднярът да падне и да си счупи крака. Присъствието му бе твърде опасно. До края на сутрешната тренировка, докато изпълняваше едно упражнение след друго, Рап не можа да се отърси от предчувствието, че го очаква сериозен сблъсък с Виктор. След като Дик се отказа и изгониха Бил, хората, с които досадникът можеше да се заяжда, оставаха с двама по-малко. Виктор можеше да отдели повече внимание на Рап.
Кросът му се отрази добре, защото Виктор тичаше най-бавно от всички. Така не се налагаше да слушат глупостите му. Когато влязоха за закуска, всички го отбягваха с презрение. Виктор обаче не се трогваше. Продължаваше да дрънка, да обижда и да досажда с дебелашките си шеги, които инструкторите приемаха по-спокойно, отколкото би трябвало. Прекараха един час на тренировъчната полоса и още един на стрелбището, след което се прибраха за обяд. Настроението беше мрачно. Всички се държаха, сякаш в редиците им има предател. След обяда отидоха да се упражняват в разглобяване и сглобяване на различни оръжия. После ги извикаха обратно в бараката за тренировка по ръкопашен бой.
Рап за първи път щеше да стъпи на тепиха след схватката в деня на идването му. Чудеше се къде се е дянал старият гадняр и се изкушаваше да попита сержант Смит, но знаеше, че няма да получи информация. Джонс и Смит разделиха младежите на двойки. Тъй като бяха петима, един трябваше да остане сам и това се падна на Рап. Правилата бяха прости — без удари в главата и слабините. Душащите хватки бяха разрешени, но инструкторите ги предупредиха да внимават да не смачкат гръкляна на противника. Ако някой искаше да се предаде, достатъчно бе да удари с ръка по постелката. Точно преди да влязат, русокосият психиатър се вмъкна в бараката.
Първите противници бяха Рой и Глен. Рап не можеше да определи откъде са, но не смяташе да ги пита. Както всички в отряда, двамата бяха мургави, с черна коса и кафяви очи. Рой бе среден на ръст, Глен — няколко сантиметра по-висок. И двамата изглеждаха на около двайсет и седем. Рап не се впечатли особено от стила им на борба. Използваха стандартни похвати от джудото. Много хватки и хвърляния, но нищо, с което биха могли бързо да обезвредят противника. И двамата бяха достатъчно технични, издръжливи и силни, за да проведат дълъг, уморителен и скучен двубой.
След около пет минути продължаваха да се търкалят потни, вкопчени един в друг по тепиха и най-накрая сержант Смит ги накара да спрат. Виктор и Фред бяха следващите. Фред беше висок, як и доста мълчалив. Във всеки крос финишираше в първата тройка, справяше се доста леко с препятствията на полосата и стреляше най-точно от всички след Бил. Виктор, с няколко пръста по-висок и трийсетина килограма по-тежък, беше най-едрият в групата. Вратът му бе почти с дебелината на бедрата му, което, както Рап беше забелязал още в началото, означаваше, че ще е много трудно да бъде зашеметен с удар в главата. Ако се съдеше по приказките му, на тепиха трябваше да излезе втори Мохамед Али.