— Не ми харесва, защото не знам кой е в действителност. Трябва да знаем всичко за живота на тези момчета, преди да ги пуснем в базата. Точно затова искам да са служили в армията. Така научаваме всичко за тях за минимум четири години назад.
— Добре, но какво печелим от това, Стан? — възрази Кенеди. — Досега не сме подготвили нито един агент, а работим по тази програма от близо две години.
— Много добре съзнавам, че нямам нито един успешно обучен агент. Болезнено добре го съзнавам. Но това не означава, че трябва да прибързваме и да рискуваме да се провалим в нещо толкова важно.
Люис се намеси с нервен тон:
— Стан, какво толкова не ти харесва в Рап?
След кратко замисляне Хърли отговори:
— Не мога да определя точно. По-скоро е предчувствие. Имам лошо предчувствие.
— Знаеш ли според мен какъв е проблемът? — измърмори Кенеди. — Всъщност два проблема. Първо… мисля, че ревнуваш. Не можеш да понесеш факта, че не си участвал в избирането му. И второ… чувстваш се заплашен.
— Какво? — сепна се той и на лицето му се изписа удивление.
— Виждаш в него свое отражение. Виждаш себе си преди четирийсет години и това адски те плаши.
Хърли презрително поклати глава:
— Глупости.
— Така ли? Е, аз мога да кажа същото за твоето предчувствие. Това са пълни глупости. Да не би да искаш да ни кажеш, че от ООП са го внедрили в предградията на Вашингтон преди двайсет и три години, възпитали са го в католическо семейство и са го пратили в Сиракюз да играе лакрос? Или е бил в КГБ преди разпадането на Съветския съюз и сега работи за своя сметка в дълбока секретност? Това е смешно. — Кенеди махна пренебрежително. — Търсиш под вола теле.
Няколко секунди никой не каза нищо. Люис заговори първи:
— Айрини е права. — Бутна стола си назад и се изправи. — Искам да ви покажа нещо. Преди да дойдете, поговорих с него. Мисля, че ще ви бъде интересно.
Отиде при конзолата на системата за наблюдение и натисна няколко копчета. На екрана се появи черно-белият образ на Рап. Седеше в кабинета на първия етаж. От високоговорителя прозвуча гласът на Люис. Психиатърът седеше отстрани на камерата и не се виждаше на монитора.
— Това, което се случи днес, беше доста неприятно.
Рап поседя неподвижно няколко секунди, после кимна.
— Съжаляваш ли за това, което направи на Виктор?
След известно замисляне младежът отговори:
— Тук всеки отговаря за себе си.
— Не изпитваш угризения, така ли?
— Съжалявам, че се случи така, но Виктор си го просеше.
— Ясно. Дали случайно не му счупи ръката нарочно?
— „Нарочно“ е силна дума. Схватката беше разгорещена, едно нещо естествено доведе до друго.
— Едното, което доведе до друго, е това, че ръката му се счупи, преди да успее да сигнализира, че се предава.
— Не съм сигурен, че щеше да се предаде.
— Могат да те изхвърлят заради това.
— Защо?
— Сержант Смит мисли, че умишлено си счупил ръката на Виктор.
— Не виждам на какво основание. Никой не е определял какви хватки имаме право да използваме. Не трябваше само да нанасяме удари в главата и слабините.
— Ако се окаже, че си счупил ръката му умишлено, изхвърчаш.
Рап сведе очи към земята и след дълго мълчание каза:
— Тези игрички не ми харесват.
— Игрички ли?
— Да… игрички.
— За какви игрички говориш?
— Знаете за какво.
— Не съм убеден.
— Папката на бюрото ви онзи ден. — Рап посочи празната повърхност на масата. — Папката с моето име отгоре.
— Какво за нея?
— Бяхте я оставили, за да ме изпитате.
— Така ли?
— Да. Виждам как наблюдавате какво става тук. Следите внимателно всичко. — Рап посочи бюрото. — Вие не сте човек, който ще остави папка с поверителна информация без надзор, ако няма тайна цел. Сигурен съм, че тук има скрити камери и микрофони. — Младежът посочи библиотеката, после полилея. — Преди няколко дни, когато ме повикахте и ме оставихте да седя петнайсет минути сам, сигурно сте ме наблюдавали от някоя скрита стаичка. Следили сте дали ще отворя папката да видя какво има в нея.
Люис се покашля смутено.
— Дори това да е така — каза след малко, — това не те оправдава да счупиш ръката на Виктор.
— Не съм казал, че оправдава нещо. Казвам, че се опитвате да си играете с нас. Оставяте папки наляво-надясно, определяте правила, а после позволявате на Виктор да ги нарушава. Вие бяхте в бараката днес. Кой е дал право на Виктор да счупи носа на Фред?