С годините беше преживял няколко неприятни случая, когато Хърли го бе разочаровал, но дори великият Тед Уилямс грешеше от време на време. Познаваха се от Будапеща, от лятото на 1956-та, когато в тогавашния съветски сателит положението сериозно се беше нажежило. Стансфийлд, около трийсетте, вече стремглаво се издигаше в йерархията на новосъздаденото ЦРУ, а Хърли, на двайсет и няколко и току-що завършил обучението си, копнееше за бойни подвизи. В разгара на унгарското въстание Стансфийлд видя истинския талант на Хърли да върши поразии. Той бе способен, необуздан и много други неща: някои — добри, други — лоши. Едно обаче не можеше да се отрече. Хърли умееше да влезе под кожата на врага. Знаеше как да го предизвика, да го вбеси, да му пусне кръв и някак да се измъкне от всичко това само с няколко драскотини. В шпионския занаят човек лесно можеше да влезе във въртележката на рутината. Събуждаш се в апартамента си, отиваш на работа в посолството, излизаш да обядваш в близката закусвалня, връщаш се в посолството, може да те поканят на коктейл в някое друго чуждо представителство, вечерта се отбиваш да пийнеш в някой бар и накрая пак се прибираш в квартирата. Човек можеше да се движи свободно из някоя чужда столица без голям риск за работата или живота си. Не и Хърли. Когато пристигнеше на ново място, веднага отиваше в най-размирните квартали на града. Опознаваше проститутките, барманите и най-важно, черноборсаджиите, които ненавиждаха властимащите си покровители. Хърли постоянно съобщаваше сведения за нарастващото гражданско недоволство и се доказа като първокласен агент. Стана незаменим сътрудник на Стансфийлд.
Тази вечер обаче заместник-директорът на ЦРУ имаше резерви. Будапеща отдавна бе минало. С времето всеки губеше уменията си. Най-логичното решение беше да дадат на Хърли някой канцеларски пост, но това бе все едно да впрегнеш състезателен кон да оре. Това щеше да го убие. Стансфийлд погледна към къщата. Преди малко беше излязъл мълчаливо от съвещанието, за да се поразходи сам край езерото. Един кратък жест бе достатъчен, за да инструктира телохранителите си да го изчакат на върха на едно ниско възвишение. Хърли скоро щеше да го намери. Нямаше нужда да го вика.
Стансфийлд виждаше, че колегата му ясно съзнава колко го е разочаровал. Хърли изглеждаше по-умърлушен от всеки друг път, когато се бяха виждали, и това можеше да се дължи на много фактори. Най-потискащото за него явно беше насиненото око. Когато разбра, че виновникът е новият избраник на Кенеди, Стансфийлд за малко не си прехапа езика. Хърли бе ненадминат в бойните си умения. В Ленгли се разказваха легенди за неговата издръжливост на болка, за бързината му, лукавството му и пословичния му талант да напипва слабото място на противника, дори на най-едрия и най-силния.
Стансфийлд добре разбираше грешките си. Той бе позволил на Хърли да създаде собствена секта — малката, автономна група на снайперистите от Специалния оперативен отряд. Всички те бяха изключително талантливи и полезни, но се отнасяха с явно презрение към всеки, който не беше в редиците им. Дори доктор Люис беше изказал загриженост. Кенеди многократно го предупреждаваше. Тя имаше таланта — умението да предвиди накъде вървят нещата. Знаеше, че трябва да се нагаждат, да променят целите и тактиката си, и отдавна се опитваше да привлече вниманието на Стансфийлд върху това. Проблемът беше в това, че заместник-директорът по оперативната дейност отговаряше за всичко и всички. За всеки ценен агент във всеки важен град на планетата и за целия помощен персонал, натоварен с поддръжката им. Цялата оперативна дейност бе разбита на отделни сегменти и голяма част от това не беше документирано по никакъв начин. Работата на Стансфийлд приличаше на безкрайна партия шах, която ден след ден се разиграваше в главата му.
Той чу тихи стъпки по стълбите към езерото. Обърна се и различи силуета на Хърли на лунната светлина. Г-образната платформа на кея се разлюля под краката му. Хърли се приближи мълчаливо до шефа си и извади пакет „Кемъл“. Предложи една на Стансфийлд, който обичаше да се връща към стария си навик, когато съпругата му не беше наблизо. Двамата мъже застанаха с лице към езерото, загледани в осеяното със звезди небе. След няколко дръпвания от цигарата Хърли промърмори:
— Оплесках нещата.
Стансфийлд кимна в знак на съгласие.
— Може би трябва да се оттегля.