В коридора пред залата в задната част на сградата стояха осем телохранители. Саяд се приближи към един, чието лице му беше най-познато, и промърмори:
— Моля се в името на нашата кауза отвън да няма спрени повече от шест коли.
Телохранителят погледна към улицата и без да отговори, се отдалечи тичешком.
Саяд остана доволен, че поне един от тези малоумници знае как да изпълнява заповеди. Той отвори вратата на залата и завари четирима души вместо очакваните трима. Мустафа Бадредин, предводителят на „Ислямски джихад“, седеше на главното място на масата. Вдясно от него бе водачът на военизираното крило на организацията, Имад Мугния, а до него — полковник Амир Джалил от иранското разузнаване. Той бе иранската свръзка между „Ислямски джихад“ и „Хизбула“. Четвъртият присъстващ, Абу Радих, не беше желан тук, поне доколкото това засягаше Саяд. Той бе представител на „Фатах“, тази изключително ненадеждна шайка негодници, които претендираха, че изразяват волята на близо петстотинте хиляди палестинци, живеещи в Ливан. Според консервативното мнение на Саяд те бяха обикновени улични бандити, които постоянно търсеха въоръжени конфликти, за да се замесят. Ставаха само за две неща: за буфер срещу израелците на юг и за пушечно месо срещу християнските милиции на изток.
— Е? — попита полковник Джалил.
Саяд се престори, че не забелязва иранеца, и се обърна към Мустафа Бадредин:
— ЦРУ.
— Знаех си! — възкликна Радих.
Саяд погледна малоумника, който им бе навлякъл този проблем, и изсъска:
— Нищо не си знаел.
— Знаех — настоя Радих.
— Откъде си знаел? Какви доказателства имаше за принадлежността на този човек към ЦРУ?
— Имам информатори.
Саяд се изсмя. Това бяха празни приказки и всички в стаята го знаеха.
— Ами бизнесменът, когото отвлякохте миналата седмица? Той какво ви каза?
— Призна, че е американски агент.
Саяд се съмняваше в това, но глупакът току-що си беше вкарал автогол.
— В такъв случай трябва незабавно да ми го предадеш.
Радих осъзна грешката си.
— Абе… той призна още много неща — измънка той. — Хората ми още не са приключили с разпита.
Погледът на Саяд ясно подсказваше, че не вярва на нито една негова дума.
— След няколко дни ще докладвам подробности — увери го Радих.
Саяд го изгледа презрително и се обърна към останалите мъже:
— Пленникът долу е агент на ЦРУ, който е прекарал по-голямата част от изминалите четири години в Дамаск. Моето правителство ще иска да направи оценка на щетите, които е нанесъл. За да го направя, Радих ще трябва да ми предаде заложника си. Това е заповед, неподлежаща на обсъждане.
— Ама той е мой заложник — почти изкрещя Радих. — Това е моя операция.
— Операция, която никой не е одобрил.
Радих се престори, че не е чул последното, и продължи да нарежда:
— Той е изключително ценен. Каза ни, че фирмата му е обещала да плати голяма сума, ако го освободим.
— Не и ако е американски агент. — Саяд тъжно поклати глава и почеса черната си брада. — Както много добре знаем, американците не преговарят за заложници. Особено ако са от ЦРУ. — Посочи тавана и добави: — По-вероятно е да го проследят и да ни пуснат някоя бомба.
Другите мъже се спогледаха тревожно.
— Ами другият американец? — попита Бадредин, като се обърна към водача на „Фатах“. — Онзи, когото отвлече пред хотела му. Той призна ли, че е агент?
— Така подозирам — отвърна Радих, доволен от смяната на темата.
— Какво правеше в Бейрут?
— Работи в една от големите им телекомуникационни компании.
Радих продължи да говори за пленника си, но Саяд не го слушаше. Агентът от ЦРУ в подземието беше потвърдил, че другият американец наистина е бизнесмен. Саяд обаче нямаше намерение да помага на глупака от „Фатах“. Можеше да бъде сигурен само след като прекара месеци в разпити на двамата мъже. Саяд погледна Мугния и каза: