— Ако продължаваш да си скубеш така косата, скоро ще оплешивееш — предупреди го Кенеди, без да го поглежда.
Суонсън свали ръката си от главата и се опита да стои неподвижно. След половин минута не издържа и каза:
— Това нещо звучи безсмислено.
— Така е, защото преводът е грешен — отговори Кенеди, докато записваше още нещо в полето.
— Знаех си.
Тя затвори папката и почука по нея с химикалката си.
— Трябва да чуя записа.
Суонсън изръмжа отчаяно:
— Мамка му.
Кенеди погледна етикета на папката.
— Какъв е проблемът?
— Информацията е на шибаната Агенция за национална сигурност.
— Виждам.
— Цял късмет ще е, ако се добера до записа преди Четвърти юли.
Кенеди взе едно листче и написа име и телефонен номер. Залепи бележката върху папката и я връчи на Суонсън.
— Обади се на Кейти. Кажи й, че ми дължи услуга, и я помоли да ми изпрати записа до края на деня.
— Ами ако ми каже да изчакам по каналния ред?
Телефонът на Кенеди иззвъня. Тя погледна малкия правоъгълен дисплей и видя, че я търсят от вътрешния на Стансфийлд.
— Няма да ти каже така. Гарантирам. Сега тичай да досаждаш на другиго. Имам важен разговор. — Кенеди вдигна слушалката. — Добро утро.
— Добро утро. Би ли се качила при мен? Трябва да обсъдим нещо.
Тя веднага усети леко напрежение в гласа на началника си. На друг не би му направило впечатление, но тя веднага застана нащрек.
— Идвам веднага.
Затвори, заключи бюрото си и тръгна към вратата. Докато пътуваше с асансьора, си припомни всички операции, които ръководеше или в които участваше. Бяха четиринайсет. Проблемът можеше да е свързан с всяка една от тях или с нещо съвсем ново. Кенеди се опасяваше, че бракът й няма да издържи още дълго при тази напрегната работа. Със съпруга си вече почти не се виждаха.
Тя влезе в приемната на Стансфийлд. Секретарката му Мег говореше по телефона и й даде знак да влиза. Кенеди влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Стансфийлд стоеше до голямата карта зад бюрото си и преглеждаше някакъв документ. В помещението не се виждаха никакви лични вещи с изключение на една семейна снимка на бюрото, но дори тя бе поставена с гръб към посетителите. Като главен шпионин в Ленгли той много внимаваше какво показва пред специалистите по издирване на информация и разгадаване на тайни. Преди три години Кенеди бе провела малко разследване и откри дълъг списък от медали, похвали, грамоти и награди, които Стансфийлд беше получил от Втората световна война насам. Нито едно от тези отличия не беше изложено тук или в дома му. Томас Стансфийлд бе изключително потаен човек.
— Сядай — каза той, без да я погледне. — На масата има чай. Налей си.
Кенеди отиде при кожения диван, отвори бамбуковата кутийка и си избра едно пакетче зелен чай. Отвори го, пусна го в една чаша и си наля гореща вода. Стансфийлд се приближи с някакъв лист в ръка. Седна на креслото вдясно от Кенеди, постави документа върху масичката с черешов фурнир и скръсти ръце.
Айрини пусна пакетчето във водата и погледна горната част на страницата. Като специалист по полевата дейност веднага разбра какво е това. Секретна телеграма. От американските мисии по целия свят в ЦРУ ежедневно постъпваха такива бюлетини, закодирани с помощта на най-сложния и секретен шифриращ софтуер, създаван някога. Кодът на най-горния ред показваше не само степента на поверителност, а и откъде е изпратена информацията. Специално този документ идваше от американското консулство в Истанбул. Кенеди преглътна притеснено и набързо прегледа текста. Хамди Шариф беше мъртъв. Застрелян в градинка срещу жилището си.
— Аз ли съм започнал да забравям, или не сте ме уведомили правилно за хода на операцията? — попита Стансфийлд.
Кенеди отново прочете телеграмата и се замисли за точните дати. Погледна шефа си и отговори: