Стансфийлд прехвърли очилата в дясната си ръка и попита:
— Е?
Тя кимна, изкашля се и отговори с глас, издаващ, че още не може да повярва:
— Той е бил.
24.
Хубавият младеж разхлаби вратовръзката си и побутна куфара си към митническото гише на летище „Кенеди“. Небрежно, но внимателно огледа лицето на служителя, който проверяваше документите на пристигащите. Носеше американски паспорт и така не се налагаше да се реди на по-бавните и по-дълги опашки пред гишетата, обслужващи чужди граждани, идващи на посещение в САЩ. Беше се наредил на тази не защото вървеше най-бързо, а защото служителят, който работеше на нея, изглеждаше най-възрастен и най-отегчен от шестимата на смяна в момента. Когато дойде редът му, младежът се приближи до високото гише и постави паспорта си върху евтиния син ламинат.
Служителят, около петдесетте и с прошарена коса, го изгледа сериозно, после погледна паспорта. Придаде си важен вид и попита отегчено:
— Добре ли пътувахте, Майк?
Младежът сви рамене:
— Нормално. Командировка.
— С какво се занимавате?
— Софтуер. Управление на работния ресурс.
Служителят зададе още няколко стандартни въпроса, преди да се върне на втория:
— Управление на работния ресурс… какво е това?
— Всъщност разпределяне на работното време. Казвам управление на работния ресурс, защото звучи по-тежкарски.
Служителят се изкиска и сложи необходимите печати. Затвори паспорта и го подаде на притежателя му.
— Приятен ден.
— Благодаря, подобно.
Търговецът на софтуер тръгна към главния вход и връзката с един от вътрешните терминали. По нищо не се различаваше от десетки други мъже със сини костюми, бели ризи и виненочервени вратовръзки, опитващи се да си изкарват прехраната. Извън факта, че беше с по-тъмен тен и по-добра спортна форма от обичайното, нищо друго не го отличаваше от множеството. Той влезе в тоалетната до билетната каса на „Делта“. Отвори черното си куфарче и прибра вътре паспорта на името на Майк Крус и портфейла, в който имаше кредитни карти, шофьорска книжка от Мериленд, намачкана и олющена студентска карта от Университета на Вирджиния и чисто нова карта „Блокбастър“ на същото име.
Извади по-тънък портфейл само с една кредитна карта, шофьорска книжка от Вирджиния и осемстотин долара в брой. След като затвори куфара, излезе от тоалетната и отиде на гишето на „Делта“, където любезната млада служителка го попита с какво може да му бъде полезна.
— Ще искам един билет за следващия ви полет до „Дълес“ — отговори той и й подаде шофьорската си книжка.
Жената натисна няколко клавиша, кимна към екрана и погледна книжката.
— Имаме полет в един и четирийсет и осем, господин Рап.
Даде му подробности за часа на пристигане и цената. Рап само се усмихна и остави четири стодоларови банкноти на гишето. Три минути по-късно вече отиваше към терминала с билета и рестото си в портфейла. През последните три дни бе обиколил цяла Европа, представяйки се за друг. Чувстваше облекчение, че отново е на американска земя, но не беше толкова наивен да си мисли, че проблемите му са свършили.
След убийството на Шариф се беше върнал в тайната квартира. Колкото и да не му се искаше, трябваше да забави темпото. Прекаленото бързане в град с такива размери би събудило подозрения, че бяга от нещо. Когато се върна в апартамента, си сложи гумените ръкавици, почисти и разглоби пистолета. Прибра пълнителя, затвора и рамата заедно с комплекта за следене в изтърканото кожено куфарче, заключи го и го върна в гардероба под възглавницата и одеялата. Цевта и заглушителя, плътно увити с горнището на анцуга, пъхна в кафяв хартиен плик. В друг прибра останалите дрехи и обувките, които носеше по време на убийството.
Изкъпа се набързо и облече костюма си. За две минути обиколи апартамента, за да се увери, че не е забравил нещо, после напъха двата плика в черна брезентова торба и я закрепи на задната част на черния си куфар с колелца. Четирийсет и една минути след като бе екзекутирал Шариф, заключи апартамента и слезе на трамвая. Най-близката спирка беше на три пресечки, но преди да се качи, трябваше да реши два важни проблема.
Първо — да намери подходящо място, където да изхвърли двата хартиени плика, и то бързо. И второ, трябваше реши как да напусне страната. Имаше три възможности: със самолет, с влак или с кола под наем. Вариантът с нает автомобил не му харесваше, освен ако не го използваше, за да стигне до Анкара — на осем часа път, където можеше да го зареже на аерогарата и да отлети със самолет. Напускането на страната с кола щеше да му създаде редица проблеми, които искаше да избегне. Щеше да се наложи да остави име, по което полицията можеше да го проследи. Щеше да се представи с фалшива самоличност, но дори фалшивите имена трябваше да се пазят. Най-бързият начин беше да отиде направо на истанбулското летище, но така трябваше да мине през щателна полицейска проверка. Съмняваше се да имат негово описание, но не можеше да бъде сигурен.