— Прочетох доклада, който имахме от британците…
По-възрастният мъж вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Кой ти каза, че сме го получили от британците?
Рап сви рамене, сякаш беше очевидно:
— Личеше си по начина, по който беше написан.
Стансфийлд му кимна да продължи, като си каза, че по-късно трябва да вземе мерки по този въпрос.
— Прочетох доклада и там го видях… направо се набиваше на очи.
— Кое?
— Възможността. В доклада пишеше, че субектът извежда кучето си на разходка всяка сутрин в близката градинка. Сядал на една пейка, говорел по мобилния си телефон и хвърлял една топка на кученцето. — Рап разпери ръце. — Какво по-лесно от това? Без телохранители, без шофьори, без бронирани коли, без охранителни камери… много малко свидетели, а тези, които можеха да ме видят, бяха твърде заети със собственото си ежедневие.
— Не ти ли хрумна да предадеш тази информация на Стан?
— Хрумна ми, но възможността ми се видя твърде добра, за да я пропуснем.
— Ако беше казал на Стан, нямаше да пропуснете възможността.
— Не говорите сериозно.
— Напълно съм сериозен.
— Ако бях споделил идеята си със Стан, щеше да ме нарече глупак и да ми нареди да си затварям устата.
Младежът вероятно беше прав.
— Стан е много способен в тези неща. Не за първи път изпълнява такива задачи.
— Да, казаха ми — отговори Рап, не особено впечатлен.
— Чух, че имаш някои проблеми с Хърли.
— Кой няма?
Тази забележка бе съвсем на място.
— Все пак… той има доста дълга професионална биография.
— Не се съмнявам, но планът беше прекалено сложен. Идеята на операцията беше да се промъкнем до целта, да я ликвидираме и да се измъкнем незабелязано. Ако се бяхме придържали към плана на Стан, трябваше да следим субекта пет дни. В крайна сметка щяхме да достигнем до същите изводи, до които са стигнали британците, а опасността да сгрешим някъде… да бъдем забелязани… щеше да бъде поне пет пъти по-голяма.
Вероятно и за това беше прав, но Стансфийлд не му го каза. Щеше да се разправя с Хърли по-късно.
— Кога прочете доклада?
— Когато влязох в тайната квартира.
— Значи първата вечер.
— Да.
— Тогава ли реши да свършиш работата сам?
— Не… тогава само видях възможността.
— Ами когато отиде въоръжен в градинката на другата сутрин?
— Мислех, че има шанс. Исках да видя със собствените си очи и тогава да реша.
— Но когато излизаше от тайната квартира, вече беше готов да го убиеш, ако имаш удобна възможност, така ли?
Рап се поколеба, но призна:
— Да.
Стансфийлд отпи глътка кафе и бавно остави чашата на масичката.
— Има ли друга причина, заради която си решил да действаш сам?
— В какъв смисъл?
Стансфийлд се усмихна съзаклятнически:
— И аз съм бил на твоите години някога… много отдавна. Помолиха ме да направя някои неща за родината си и докато не ги направих, не бях сигурен, че ще успея.
Рап сведе очи към сивите и черни шарки на килима. Не му беше в характера да се разкрива толкова пред някого, когото почти не познава, особено на такива теми, но излъчването на по-възрастния мъж го предразполагаше да бъде искрен.
— Исках да го убия — отвърна Рап след кратка пауза.
— За отмъщение ли?
Рап разсеяно сви рамене.
— Не забравяй… взели сме те с определена цел. Знам какво си преживял. Знам какво ти е причинил атентатът над Локърби.
— Отмъщение, справедливост… не знам. Знам само, че когато тръгнах към градинката онази сутрин, още не бях сигурен, но щом видях онзи мръсник, веднага изпитах желание да го убия. Беше ми писнало от планиране и празни приказки. Не виждах смисъл толкова да усложняваме нещата.
Стансфийлд свали очилата си и го погледна със сивкавосините си очи:
— Някаква друга причина, която да те е подтикнала към действие?
Рап отново сведе очи към килима. Това, което щеше да каже, не го бе признал дори пред самия себе си. Поне не изцяло. Без да вдига поглед, той отговори тихо:
— Страхувах се, че няма да имам куража да го направя.
С разбирането на човек, който е минал по същия път, Стансфийлд кимна. Отдавна не беше убивал, но още помнеше съмненията, които го разяждаха, преди да дръпне спусъка за първи път.
— Как се чувстваш сега?
— В какъв смисъл?