— Сега, след като вече си отнел човешки живот.
Рап се изсмя нервно и погледна часовника си.
— Ако имате няколко свободни часа, мога да ви разкажа.
— Нали знаеш, че смехът често е защитен механизъм, предназначен за отклоняване на основната тема.
Рап си спомни за доктор Люис.
— Да, някой ми го каза наскоро.
— Сега не е моментът да избягваш основната тема.
Рап забеляза загрижеността на по-възрастния мъж. Нервно сключи пръсти и отговори:
— Не съм свикнал да говоря за това.
— Не… и правилно.
Самият Стансфийлд не беше говорил пред никого за хората, които бе убил. Просто не му беше в характера. В хода на работата си обаче бе срещал хора със съвсем различна настройка. Някои говореха задълбочено, като учени, които се стараят да се усъвършенстват в професията. Други възприемаха по-небрежен или изкривен подход в разсъжденията си. Според Стансфийлд най-добри бяха онези, които пазеха мислите за себе си.
— Това е много важно — отбеляза той, като се почука по главата. — Как е там вътре?
— Мисля, че е нормално.
— Някакви проблеми със съня?
— Не. Дори сега спя така, както не съм спал от години.
— Хубаво. Искам да разбереш нещо много важно. Хамди Шариф се занимаваше с нелегална търговия по свое желание и с пълното съзнание, че продава оръжия на терористи, които ги използват, за да убиват невинни граждани.
— Знам.
— Аз нося същата отговорност за смъртта му, каквато и ти.
Рап се намръщи и погледна събеседника си, сякаш не разбираше. Стансфийлд беше очаквал такава реакция.
— Кой мислиш, че те изпрати на тази операция? — попита.
— Не знам.
— Аз те изпратих. Аз бях съдията и съдебните заседатели. Ти беше само палачът. Никога не го забравяй.
Заместник-директорът изрече тези думи с настойчивост, която не беше използвал досега в разговора. Сякаш умоляваше младежа да разбере важността на думите му.
След дълго замисляне Рап кимна, макар че не беше сигурен, че разбира точно какво има предвид по-възрастният мъж. Стансфийлд се изправи и каза:
— Сега можеш да се прибираш.
— Ами тяхното решение?
— Не се тревожи, аз ще оправя нещата. Само се постарай да не създаваш повече проблеми в близките няколко месеца.
27.
— Слава Богу — възкликна Люис, когато Стансфийлд влезе в стаята. — Не мога да вразумя тези двамата.
Без да крие разочарованието си, шефът погледна към масата: първо, към Хърли, който седеше вляво, после към Кенеди, точно срещу него. И двамата скочиха на крака.
— Сядайте — заповяда Стансфийлд.
Айрини седна. Възрастният мъж остана прав.
— Първият, който повиши глас, ще бъде изпратен в Йемен до края на кариерата си — заплаши началникът.
— Мен никъде не можеш да ме пратиш — изръмжа Хърли.
Стансфийлд се втренчи в стария шпионин, като съсредоточи цялата си решителност в ледения си поглед, давайки да се разбере, че може да направи много повече, отколкото просто да изпрати неблагодарния му задник в Йемен. От тримата само Хърли бе виждал този поглед. Това беше станало преди близо три десетилетия, но той още си спомняше как глупостта му едва не му коства живота. Ако не беше една благородна постъпка на Стансфийлд, вероятно щеше да загине. Хърли бавно се отпусна на стола.
— Толкова ли сериозно съм сбъркал с вас, та се стигна дотук? — попита шефът със спокоен, но разочарован глас. — Карате се като деца, които си мислят, че който надвика другия, ще победи в спора. — Погледна Кенеди. — Очаквах повече от теб. Какво съм ти казвал за загубата на контрол над емоциите?
— Че е признак на слабост.
— Точно така. И какво постигна с това сега… като крещиш на един от най-големите кавгаджии в столицата? Успя ли да обясниш тезата си? Успя ли да изложиш доводите си? Успя ли да го убедиш в нещо, като му крещиш като побесняла вещица?
Кенеди засрамено поклати глава.
Стансфийлд пак насочи ледения си поглед към Хърли:
— Ами ти… доволен ли си, че най-накрая успя да принудиш Айрини да падне до твоето ниво?
— Това са глупости. Тя е зряла жена. Може сама да се защитава. Писна ми всеки път, когато не хареса нещо, което правя, да тича при теб и да ти се оплаква. — Той размаха пръст. — Много добре знаеш правилата. Аз командвам полевите операции. Заповедите ми се изпълняват безпрекословно. Думата ми е закон, а този самонадеян келеш стигна толкова далеч, че е направо чудо как още не съм му пръснал мозъка.