Выбрать главу

Хърли понечи да каже нещо, но Стансфийлд го прекъсна:

— Не съм свършил още. Ако хлапето не беше успяло, нямаше да водим този разговор. Тогава нямаше да го има. Само че той успя, нали? Преценил е ситуацията правилно. Реши проблема ни, без да остави нито една улика, и то съвсем сам. Той е талант, много добре го знаеш.

Хърли инатливо поклати глава. Стансфийлд вече нямаше намерение да спори с него. Обърна се към Кенеди:

— Айрини, какво ще кажеш да го пуснем да действа самостоятелно? Да го изключим от екипа. Можем да оставим Стан и Ричардс да работят заедно.

Хърли не чу отговора на Кенеди, защото бе твърде зает да си спомня всички случаи, когато не се беше подчинявал на някого от местните управления на ЦРУ в чужбина или на началството в Ленгли. Бяха твърде много дори да започне да ги брои. Отчасти това бе причината Стансфийлд и Чарли Уайт да решат да го пуснат като самостоятелно действащ агент преди близо двайсет години. Беше станал неудобен за посолствата от Хелзинки до Претория. Накратко казано, Хърли не го биваше да изпълнява заповеди, затова Уайт и Стансфийлд го бяха отстранили от системата. Сериозно се беше наложило да го защитават пред Лесли Питърсън, оня долен натегач, дето искаше да обезглави Службата за секретно разузнаване и да я замени със сателитни подразделения. Обичаше да казва: „Сателитите не ги ловят за незаконно проникване в посолства.“ Е, да, ама сателитите не можеха да съблазнят секретарката на посланика, да я вербуват за ЦРУ и да я накарат да убие човек. Поне за момента. Хърли неохотно осъзна горчивата истина — той беше един неблагодарник.

— Ще се опитам да работя с него — обеща. — Ако се окаже, че не мога, ще го върна на Айрини, нека тя да го използва.

Стансфийлд занемя от удивление. Кенеди и Люис бяха като вцепенени.

— Не ме зяпайте учудено — изръмжа възрастният шпионин. — Никой не мрази онези гадове повече от мен.

28.

Москва, Русия

Саяд стоеше до остъклената врата и гледаше през заскреженото стъкло. Навън вятърът вдигна облак сняг, който премина през нощния мрак като призрак. От гледката и без това скованият от студ арабин го побиха тръпки. Той не обичаше Москва, никога не беше обичал Москва, никога нямаше да заобича Москва. Нито през лятото, а още по-малко през зимата. За човек с горещ южен темперамент тя бе може би най-негостоприемното място, което беше посещавал. Имаше чувството, че кожата му се пука от студа.

С воайорско любопитство проследи една ненормално закръглена лелка, увита от главата до петите с тъмната козина на някакво неизвестно за него животно. Защо живееха тук тези хора? Беше готов да преживее сто граждански войни, ако можеше повече да не идва тук. Отляво се появи голяма кола. Човекът, който го придружаваше, протегна ръка и го докосна по рамото. Посочи джипа и изръмжа по характерния за руснаците начин.

Саяд бе почти сигурен, че усеща миризма на водка в дъха му. Това беше другото характерно за руснаците — пиеха прекалено много. Саяд не беше от мюсюлманите, които се опитват да учат другите как да живеят. От време на време пийваше чаша вино, но никога не прекаляваше. Тази вечер щяха да го накарат да пие. Сигурен беше. Той не искаше нито да пие, нито да излиза, но нямаше как. Бяха го извикали и шефовете му в Дамаск заповядаха да отиде. С голямо усилие стисна яката на дългото черно палто около врата си и излезе на студа.

Мразовитият вятър защипа ушите и бузите му. Очите му се насълзиха и можеше да се закълне, че космите в носа му са се превърнали в ледени висулки за части от секундата. Отвори леко уста, за да си поеме дъх, но зъбите го заболяха от студа. Наведе глава и се затътри към колата. Беше научил това основно правило от собствения си лош опит. Никога не се опитвай да тичаш по московски тротоар през зимата. Колкото и да е студено, винаги влачи краката си. Сякаш караш кънки.

Едва след като се настани на задната седалка на джипа, забеляза, че е чисто нов „Рейндж Роувър“. Явно капитализмът се отразяваше добре на СВР, незаконното дете на КГБ. Мъжът, който дойде да го вземе от главния вход, хвърли куфара му отзад и седна до шофьора.

— Май не обичате студа — отбеляза някой на сносен английски, макар и със силен акцент.

Саяд така бе забил лицето си в яката на палтото, че не беше забелязал дребосъка, седнал до него.

— Как живеете тук, бе, хора? — попита арабинът.