Такова беше положението в Русия след разпадането на Съветския съюз. В крайна сметка двете системи не се различаваха толкова много помежду си. И двете бяха корумпирали в същността си, и двете служеха да пълнят джобовете на властимащите. При социализма системата бе абсурдно неефикасна. Хора без никакъв усет към бизнеса заемаха отговорни постове и с некадърните си решения водеха комунистическия експеримент към провал. Талантливите не получаваха стимули да се стремят към върха. Всъщност мотивацията беше точно обратната. Ако решеше да критикува глупавите хрумвания на някой идиот, поставен на ръководен пост благодарение на ходатайството на тъста си, човек рискуваше да загуби и мизерната заплата, която получаваше. Всички освен малък брой избраници мизерстваха в този порочен строй.
Днес положението беше динамично. Навсякъде можеха да се изкарат пари, и то много. Новите фирми никнеха като гъби и чуждите инвеститори се редяха на опашка, за да се включат в играта. Това обаче беше опасна игра. Останките от социалистическата система все още не бяха ликвидирани и силно затрудняваха развитието на новата икономика. Корупцията бе навсякъде — в полицията, в съда, в службите за сигурност. Сякаш „Кръстникът“, Дивият запад и гангстерската война в Америка от 20-те години се бяха събрали в едно.
При толкова много спънки банките и фирмите можеха или да чакат търпеливо с месеци, губейки ценно време и пари, или да се обърнат за помощ към хора като Иванов, които бързо решаваха проблемите им. За разлика от навъдилите се в последно време адвокати евреи, които твърдяха, че могат да се справят с всичко, Иванов постигаше реални резултати за новите си партньори. Да, винаги имаше съдружие. В зависимост от случая той можеше да намали исканата комисионна, но никога процента си в сделката. Ставката му бе фиксирана — десетпроцентов дял от всяко начинание.
Той не беше единственият и това беше другата прилика с „Кръстникът“. В Москва и по цялата необятна страна имаше много други, които вършеха същата работа, според Иванов обаче не толкова добре, колкото той. Висшият офицер от разузнаването не проявяваше излишна скромност, когато оценяваше ролята си в този дързък нов свят, и виждаше в нея естествена добавка към работата си в системата за държавна сигурност. Някой трябваше да наблюдава всички тези чужди инвеститори и да следи да не грабят природните богатства на Родината. В крайна сметка той много повече заслужаваше комисионните си от някое двайсет и пет годишно новоизлюпило се бизнесменче. Такова беше вътрешното убеждение на Иванов.
Швец влезе. Изглеждаше прекалено красив и отпочинал, което леко вкисели настроението на Иванов.
— Добро утро, другарю директор.
Швец остана прав. Никога не би си позволил да седне без разрешение.
— Донеси ми чаша вода — изръмжа Иванов.
— Изглеждате, сякаш не сте спали тази нощ — отбеляза младежът, докато наливаше вода. — Искате ли и един аспирин?
— Да.
Иванов щракна с дългите си пръсти, за да подкани помощника си да побърза. Чувстваше пулсираща болка в главата си ту на едно, ту на друго място, сякаш сканираха мозъка му с досаден лазерен лъч. Изпи три хапчета с водата. За момент се изкуши да добави и малко водка. Тя със сигурност щеше да му помогне, но беше твърде рано да капитулира пред болката. Швец щеше да види в това израз на слабост.
— Чух, че са приели условията на съдружието — отбеляза младежът.
— Да.
— Да пратя ли Максим да подготви договора?
— Да… Освен това искам да знам кога заминаваш за Бейрут и кого ще вземеш.
— Утре. С Алексей и Иван.
Иванов се замисли. Алексей и Иван бяха двама от най-добрите му служители, бивши бойци от специалните части. Бяха се сражавали храбро в Афганистан, но една сутрин командирът им бил намерен с прерязано гърло в палатката и с това се започнали проблемите им. Най-вероятно те го бяха извършили. Политкомисарите оправдано имаха лоша слава и в последните дни на Съветския съюз мнозина от тях просто бяха изчезнали. Иванов постоянно търсеше хора, умеещи да използват ръцете си, а тези двамата бяха особено талантливи.
— Защо Алексей и Иван?
— Защото са от Грузия и могат да минат за ливанци.
Това беше вярно, но Иванов не искаше да се лиши от двамата си най-добри телохранители. Понастоящем в Москва имаше само едно сигурно нещо — рано или късно някой се опитваше да те отстрани. Точно както в света на американските гангстери. Когато си спомнеше как Сони Корлеоне беше застрелян безмилостно в сепарето, предаден от шурея си, този подлец, Иванов винаги го побиваха тръпки. Той потрепери и реши да задържи Алексей и Иван при себе си. Те бяха неговите верни кучета пазачи — като Лука Брази от филма.